— Не като някои от другите наематели в сградата — каза Голди, хвърляйки поглед през рамо. — Нали знаеш… — приведе се напред и произнесе думата само с устни, — сноби. Такива хора, които стоят с празни ръце, не носят нито пакети, нито нищо, и все пак чакат да им отвориш вратата, това имам предвид.
— Тя не беше такава — каза Хосе, все още клатейки глава — със замах, като навъсено дете, което казва „не“. — Госпожа Декър беше жена от класа.
— Виж какво, би ли почакал една минутка? — попита Голди, вдигайки ръка. — Ще се върна веднага. Не си тръгвай. Не го оставяй да си тръгне — обърна се той към Хосе.
— Искаш ли да ти повикам такси, manito61? — попита Хосе, хвърляйки поглед към куфара ми.
— Не — отвърнах аз и хвърлих поглед назад, към асансьора. — Слушай, Хосе, би ли прибрал куфара, за да го пазиш, докато се върна да го взема?
— Разбира се — отвърна той, взе го и го нарами. — С удоволствие.
— Ще се върна за него сам, разбираш ли? Не го давай на никой друг.
— Разбира се, ясно — каза любезно Хосе. Отидох с него в багажното помещение, където той сложи етикет на куфара и го качи на висок рафт.
— Виждаш ли? — каза той. — Не се набива на очи, драги. Там не държим нищо друго освен пакети, за които получателите трябва да се подпишат, и наши лични вещи. Никой няма да освободи този куфар по друг начин, освен срещу личния ти подпис, разбираш ли? Няма да го дадем нито на чичо ти, нито на братовчед ти, на никого. Ще кажа на Карлос, на Голди и на другите да не дават куфара на никой друг освен на теб. Окей?
Кимнах и тъкмо се канех да му благодаря, когато Хосе се покашля.
— Слушай — каза той, понижавайки глас. — Не искам да те тревожа или нещо подобно, но наскоро тук идваха едни типове да питат за баща ти.
— Типове? — попитах, след като помълчах объркано. „Типове“ от устата на Хосе означаваше само едно: хора, на които баща ми дължеше пари.
— Не се безпокой. Не сме им казали нищо. Така де, баща ти го нямаше колко — почти година, нали? Карлос им каза, че никой от вас не живее вече тук и те не се появиха повече. Но… — той хвърли поглед към асансьора, — може би след завръщането си баща ти няма да иска да прекарва дълго време в тази сграда точно сега, нали разбираш?
Тъкмо му благодарях, когато Голди се завърна с пачка банкноти, която ми се стори огромна.
— Това е за теб — заяви той с малко мелодраматичен тон.
За миг реших, че не съм чул правилно. Хосе се покашля и отклони очи. На мъничкия чернобял телевизор в багажното помещение (чийто екран не беше по-голям от кутия за дискове) ефектна жена с дълги, подрънкващи обици размахваше юмруци и сипеше обиди към присвилия се пред нея свещеник.
— Какво е това? — попитах Голди, който все още държеше пачката в протегнатата си към мен ръка.
— Майка ти не ти ли е казвала?
Бях озадачен.
— Какво да ми е казвала?
Оказа се, че един ден — малко преди Коледа — Голди поръчал компютър, който бил доставен в сградата. Компютърът бил за сина на Голди, който имал нужда от него, за да се готви за училище, но (тук обяснението на Голди стана малко неясно) Голди всъщност не бил го платил, или бил платил само част от сумата, или пък се очаквало да го плати бившата му съпруга, а не той. Така или иначе, хората от транспортната фирма тъкмо изнасяли обратно компютъра, когато майка ми слязла случайно долу и разбрала какво става.
— И самата тя плати за него, тази прекрасна дама — продължи Голди. — Видя какво става, отвори чантата и извади чековата си книжка. Каза ми: „Голди, знам, че синът ти има нужда от този компютър за училище. Моля те, приятелю, позволи ми да направя това за теб, а ти ще ми върнеш парите, когато можеш.“
— Разбираш ли? — поде Хосе с неочаквано ожесточение, отклонявайки поглед от телевизора, на който жената вече стоеше сред някакво гробище и се караше с един заможен на вид тип със слънчеви очила. — Твоята майка направи това — той посочи с глава парите, почти гневно. — Si, es verdad62, тя беше жена от класа. Не беше безразлична към хората, нали? А какви са повечето жени? Биха похарчили тези пари за златни обици, парфюм или нещо друго за себе си.
Почувствах се странно, вземайки парите, по най-различни причини. Колкото и да бях шокиран, все пак нещо в цялата история ми се видя съмнително (кой магазин би доставил неплатен компютър?). По-късно се запитах дали не съм изглеждал толкова мизерно, та портиерите да са решили да събират пари за мен? Продължавам да не знам откъде дойдоха тези пари; и ми се иска да бях задал повече въпроси, но бях толкова зашеметен от всичко, което се случи през този ден (и най-вече от появата на баща ми и Ксандра), че ако Голди бе застанал пред мен и се бе опитал да ми даде стара дъвка, остъргана от пода, бих протегнал ръка и бих я приел също така безропотно.