xxii.
Баща ми — който обичаше да върши всичко бързо, все припираше „да се затъркаля работата“, както обичаше да се изразява — обяви, че смята да приключва делата си в Ню Йорк и че тримата трябва да бъдем в Лас Вегас след седмица. И удържа на думата си. В понеделник, в осем часа сутринта на Сътън Плейс се появиха хора от една транспортна фирма, започнаха да изнасят обзавеждането на апартамента и да го складират в сандъци. Един човек, който търгуваше със стари книги, дойде да прегледа албумите на майка ми, друг дойде да види мебелите, и преди да разбера какво става, домът ми започна да се стапя пред погледа ми с ужасяваща бързина. Докато гледах как изчезват завесите, как свалят картините, как навиват и отнасят килимите, си спомних за един анимационен филм, който бях гледал някога — в него героят изтриваше с гума бюрото си, лампата, стола, прозореца с живописната гледка, която се разкриваше пред него, и целия уютно обзаведен кабинет, докато накрая остана само гумата, увиснала сред плашеща бяла пустота.
Измъчван от онова, което се случваше, и все пак неспособен да го възпра, аз се навъртах там и гледах как апартаментът изчезва къс по къс, както пчела наблюдава как разрушават кошера й. На стената над бюрото на майка ми (сред безброй снимки от почивки и стари училищни фотографии) висеше една чернобяла нейна снимка от времето, когато бе работила като модел, правена в Сентръл Парк. Снимката беше много отчетлива, най-дребните детайли се открояваха с мъчителна яснота: луничките й, грубата тъкан на палтото й, белегът от варицела над лявата й вежда. Тя съзерцаваше с весел поглед бъркотията в разтурената дневна, баща ми, който изхвърляше документите й, нещата й за рисуване, и опаковаше книгите й, за да ги изпрати на благотворителната организация „Гудуил“ — сцена, която вероятно тя никога не си бе представяла, поне се надявам да е било така.
xxiii.
Последните ми дни при семейство Барбър прелетяха толкова бързо, че почти не ги помня — спомням си само припряното подготвяне на дрехи за пране и химическо чистене в последната минута, както и няколко претичвания до магазина за вино на „Лексингтън“ — за кашони. Пишех с черен маркер екзотично звучащия адрес на моя нов дом:
Двамата с Анди се взирахме мрачно в кашоните с надписани етикети в спалнята му.
— Като че ли заминаваш за друга планета — каза той.
— Горе-долу така си е.
— Не, говоря сериозно. Какъв адрес! Като че ли става дума за някаква миньорска колония на Юпитер. Питам се какво ли ще бъде училището ти.
— Бог знае.
— Искам да кажа… може да е някое от онези училища, за които четем, с бандите, където те проверяват на входа с детектор за метали — Анди бе страдал толкова от тормоза на съучениците си в нашето уж авторитетно училище, че в неговите представи такива редови училища не се различаваха много от затворите. — Какво смяташ да правиш?
— Вероятно ще си обръсна главата. И ще се татуирам.
Харесваше ми това, че не се опитва да се преструва на весел и бодър, когато говорехме за заминаването ми, за разлика от госпожа Суонсън или Дейв (който бе видимо облекчен, че нямаше да му се налага да води и занапред преговори с баба ми и дядо ми). На Парк Авеню не се говореше много за моето заминаване, но по принуденото изражение, което добиваше госпожа Барбър при споменаването на баща ми и неговата „приятелка“ разбирах, че не си внушавам някои неща. Освен това бъдещето с баща ми и Ксандра не изглеждаше толкова лошо или плашещо, колкото неясно, като петно черно мастило на хоризонта.
xxvi.
— Е, една промяна на обстановката може да ти се отрази добре — каза Хоуби, когато отидох да го видя, преди да замина. — Дори обстановката да не е тази, която би избрал.
Вечеряхме, но този път в трапезарията, седнали заедно в единия край на масата, достатъчно голяма, за да могат на нея да се хранят дванайсет души, а пищното великолепие на сребърните кани и различните украшения тънеше в мрак. И все пак тази вечер ми напомняше по нещо на последната ни вечер в стария апартамент на Седмо Авеню — тогава майка ми, баща ми и аз седяхме на кашоните и се хранехме от кутиите с китайска храна за вкъщи.
Не казах нищо. Чувствах се ужасно, а заради решението си да страдам мълчаливо бях станал неразговорлив. През цялата изпълнена с тревоги изминала седмица, докато оголваха апартамента, сгъваха и прибираха в кашони нещата на майка ми, за да ги откарат на разпродажба, копнеех за мрака и покоя в дома на Хоуби, за претъпканите му стаи и мириса на старо дърво, чаени листенца и тютюнев дим, купите с портокали на бюфета и свещниците, окичени със стекъл се на локвички восък.