— Не — казах и протегнах ръка, за да го спра — бях така потънал в мислите си, че наистина не бях забелязал какво прави, но Голди бутна ръката ми встрани с категоричен жест.
— Не, не — каза той, мъкнейки куфара към бордюра, — всичко е наред, приятелю — разбирам — и аз осъзнах сконфузен, че според него не искам да носи куфара, защото нямам пари да му дам бакшиш.
— Ей, почакай — започнах, но в същия момент Голди наду свирката и затича по платното, вдигнал ръка.
— Хей! Такси! — викаше той.
Стоях слисан пред входа, когато таксито зави със замах и се закова край тротоара.
— Бинго! — възкликна Голди и отвори задната врата. — Какво ще кажеш, на минутата, а?
Преди да измисля как да го възпра, без да се представя като идиот, вече бях настанен на задната седалка, куфарът бе натоварен в багажника, а Голди потупа покрива с дружелюбен жест, какъвто му беше обичаят.
— Добър път, амиго — каза той, поглеждайки първо мен, после небето. — Наслаждавай се на слънцето и за мен. Нали знаеш какъв съм, като стане дума за слънце — тропическа птица съм аз. Чакам с нетърпение да се прибера в Пуерто Рико и да си говоря с пчелите. Ммм… — затананика той, притворил очи, наклонил глава на една страна. — Сестра ми гледа пчели и аз им пея, за да ги приспивам. Дали има пчели във Вегас?
— Не знам — отвърнах, бъркайки в джобовете си, за да се опитам да преценя колко пари имам.
— Е, ако видиш там пчели, поздрави ги от Голди. Кажи им, че си идвам.
— Hey! Espera!65 — Хосе, вдигнал ръка, все още облечен във футболния си екип — идваше на работа направо от мача в парка — вървеше към мен със своята спортна, пружинираща походка.
Щиглецът ❖ 261
— Хей, manito, заминаваш ли? — каза той, наведе се и пъхна глава през прозореца на таксито. — Трябва да ни пратиш снимка, да я закачим долу!
Долу, в мазето, където се преобличаха портиерите, една цяла стена беше покрита с пощенски картички и моментални снимки с „Полароид“ — от Маями и Канкун, Пуерто Рико и Португалия, изпращани от наематели и други портиери през годините на Източна Петдесет и седма улица.
— Точно така! — каза Голди. — Прати ни снимка! Не забравяй!
— Аз… — те щяха да ми липсват, но реших, че ще приличам на женчо, ако го кажа. Затова казах само: — Окей. Умната.
— И ти — каза Хосе, отстъпвайки назад, вдигнал ръка. — Стой настрана от игралните маси.
— Ей, момче — обади се шофьорът, — искаш ли да те карам нанякъде или не?
— Ей, я по-спокойно, всичко е наред — обърна се Голди към него. После, обръщайки се към мен: — Ще се справиш, Тио — и тупна за последен път таксито по покрива. — Успех, момче. До скоро. Бог да те благослови.
ii.
— Не ми казвай — заяви баща ми, когато пристигна на другата сутрин в дома на семейство Барбър, за да ме отведе с такси, — че ще завлечеш всичкия този боклук в самолета.
Защото имах и друг куфар освен онзи с картината — куфара, който първоначално имах намерение да взема.
— Струва ми се, че ще трябва да се доплаща за свръхбагаж — каза с малко истеричен тон Ксандра. В убийствената горещина, докато стояхме на тротоара, мириса на лака й за коса стигаше чак до мен. — Позволяват само до определени килограми.
Госпожа Барбър, която бе слязла с мен, каза невъзмутимо:
— О, няма да има проблем с двата куфара. Когато пътувам, багажът ми винаги надхвърля определените килограми.
— Да, но това струва пари.
— Ще се уверите, че таксата всъщност е съвсем нормална — заяви госпожа Барбър. Макар че беше много рано и тя не си беше сложила дори червило, а не носеше и никакви бижута, по някакъв начин, както си беше по сандали и с обикновена памучна рокля, тя успяваше да създаде впечатлението, че е облечена безупречно. — Може да ви се наложи да доплатите двайсет долара, когато ви приемат багажа, но това няма да представлява проблем за вас, нали?
Двамата с баща ми се вторачиха един в друг като две котки. После баща ми отклони поглед. Малко се срамувах от спортното му сако, което ми напомняше на хората, заподозрени в рекет, чиито снимки публикуваха в „Дейли Нюз“.
— Трябваше да ми кажеш, че имаш два куфара каза той нацупено и аз бях почти готов да оставя куфара при госпожа Барбър, а по-късно да й се обадя и да й обясня какво има в него. Но преди да реша да кажа каквото и да било, широкоплещестият шофьор-руснак бе извадил сака на Ксандра от багажника и бе надигнал втория ми куфар, който — с известно натискане и блъскане — успя да натика вътре.