— Виждате ли, не е много тежък! — каза той и захлопна багажника, бършейки чело. — Пък е и мек!
— Но сакът ми! — възкликна паникьосано Ксандра.
— Няма проблем, мадам. Мога да го сложа на предната седалка до себе си. Или отзад, при вас, както предпочитате.
— В такъв случай всичко е наред — каза госпожа Барбър — привеждайки се напред, за да ме целуне леко — целуваше ме за първи път, откакто заживях у тях, целувка като онези, които си разменят дамите, излезли заедно на обяд, ухаеща на мента и гардения. — Чао на всички — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.
Двамата с Анди се бяхме сбогували предния ден; знаех, че заминаването ми го натъжава, и все пак се почувствах засегнат, задето не бе останал да ме изпрати, а вместо това замина с останалите от семейството за уж така ненавистната къща в Мейн. Що се отнася до госпожа Барбър, тя не изглеждаше особено разстроена от раздялата ни, докато, честно казано, аз почти се бях поболял от мисълта, че си тръгвам.
Сивите й очи бяха ясни и спокойни, когато срещнаха моите.
— Благодаря ви толкова много, госпожо Барбър — казах аз. — За всичко. Предайте поздравите ми на Анди.
— Разбира се, че ще предам — каза тя. — Ти беше много приятен гост, Тио.
Стоях в трептящия от задушна утринна омара въздух на Парк Авеню, задържайки за миг ръката й — с далечната надежда, че тя ще ми каже да й се обадя, ако имам нужда от нещо — но тя каза само:
— Е, тогава, желая ти късмет — и ме целуна отново, леко, хладно, а после се отдръпна.
iii.
Все още не можех да осъзная напълно, че напускам Ню Йорк. През целия си живот не бях напускал този град за по-дълго от осем дни. По пътя към летището, докато се взирах в билбордовете, които известно време нямаше да виждам — реклами на стриптийз-клубове и адвокати, предлагащи услугите си в дела за телесни повреди — ме връхлетя една вледеняваща мисъл. Ами летищният контрол? Не бях летял много (само два пъти, единият — когато ходех още в детска градина) и дори не знаех със сигурност какво включва проверката: рентген? Претърсване на багажа?
— Всичко ли отварят на летището? — попитах плахо — а после повторих въпроса си, защото като че ли никой не ме беше чул. Седях на предната седалка, за да осигуря романтично уединение на баща ми и Ксандра.
— О, да — отвърна шофьорът на таксито. Беше едър, широкоплещест руснак: с груби черти, потни бузи, червени като ябълки, приличаше на затлъстял състезател по вдигане на тежести. — А ако не отварят багажа, го прекарват през рентген.
— Дори и този, който предавам — не ръчния?
— О, да — каза той с явно желание да ме успокои. — Проверяват за експлозиви, за всичко. Напълно безопасно е.
— Но… — опитвах се да намеря начин да формулирам въпроса си, без да се издам, и не успявах.
— Не се бой — каза шофьорът. — На летището е пълно с полиция. А пък преди три-четири дни имаше дори временни заграждения.
— Е, мога само да кажа, че нямам търпение да се махна от това шибано място — заяви Ксандра с хрипкавия си глас. За момент се учудих, защото ми се стори, че говори на мен, но когато погледнах назад, видях, че се е обърнала към баща ми.
Баща ми постави ръка на коляното й и каза нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Беше си сложил тъмните очила, беше се облегнал на задната седалка, и в монотонния му глас се долавяше нещо младежки разпуснато, нещо тайнствено, което премина между тях, когато той стисна коляното на Ксандра. Обърнах им гръб и се загледах в ничията земя, която профучаваше покрай нас: дълги, ниски сгради, кръчми, авторемонтни работилници, паркинги, в които колите се пържеха в утринната жега.
— Разбираш ли, нямам нищо против седмѝците в номера на полета — казваше тихо Ксандра. — Осмиците обаче ме побъркват.
— Да, но пък осмицата се счита за щастливо число в Китай. Погледни само таблото с пристигащите полети, когато стигнем на „Маккаран“66. Виж номерата на всички полети, пристигащи от Пекин — осем, осем, осем.
— Ти пък, с твоята китайска мъдрост.
— Въпрос на разположение на цифрите. Всичко е енергия. Среща на земята и небето.
— „Земята и небето“. Говориш така, като че ли става дума за магия.
— То си е магия.
— Хайде де!
Вече шепнеха. Виждах в огледалото глуповатите им лица, прекалено близо едно до друго; когато осъзнах, че се канят да се целунат (нещо, което продължаваше да ме шокира, без значение колко често го правеха пред мен), аз се извърнах и се загледах право пред себе си. Хрумна ми, че ако не знаех как е загинала майка ми, никаква земна сила не би могла да ме убеди, че те двамата не са я убили.