iv.
Докато чакахме, за да получим бордните си карти, се бях вцепенил от страх, очаквах всеки момент някой от летищната охрана да отвори куфара ми и да открие картината още тук, на опашката за регистрация. Но киселата жена, подстригана на етажи, чието лице още помня (молех се, когато дойде нашият ред, да не се паднем при нея) издърпа куфара ми и го постави на транспортната лента, почти без да го погледне.
Докато го гледах как се отдалечава с клатушкане, към мястото, където щеше да го поеме летищният персонал за незнайни процедури, се почувствах притиснат и ужасен от блъскащите се наоколо, обзети от оживление непознати — а имах чувството и че се набивам на очи, сякаш всички се бяха вторачили в мен. Не се бях озовавал сред такава гъста тълпа и не бях виждал толкова много полицаи на едно място от деня, когато загина майка ми. Войници от Националната гвардия с автомати стояха до детекторите за метал, непоклатими, в бойни униформи, студените им погледи се плъзгаха по тълпата.
Раници, чанти за документи, пазарски чанти и детски колички, навсякъде из терминала, докъдето стигаше погледът ми, виждах движещи се човешки глави. Докато пристъпвах бавно на опашката за проверка, чух как някой извика — стори ми се, че извика моето име. Застинах на място.
— Хайде, хайде — каза баща ми, който подскачаше зад мен на един крак, опитвайки се да нахлузи обувката си, и ме сръчка с лакът в гърба — не стой така, задържаш цялата проклета опашка…
Докато минавах през детектора за метал, бях насочил упорито очи към мокета — вдървен от страх, очаквах всеки момент нечия ръка да се отпусне тежко на рамото ми. Ревяха бебета. Старци пърпореха наоколо с моторизирани инвалидни колички. Какво ли щяха да направят с мен? Дали щях да успея да ги накарам да разберат, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат? Представях си някаква стая със стени от сиви тухли, като от филмите, тряскане на врати, гневни ченгета по ризи с къси ръкави, „забрави, хлапе, не заминаваш за никъде“.
Щом минахме през летищния контрол, чух в екнещия коридор ясни, целеустремени стъпки някъде близо зад мен. Отново спрях.
— Не ми го казвай — баща ми се обърна към мен и извърна изнервено очи към тавана. — Забравил си нещо.
— Не — отвърнах, озъртайки се. — Аз…
Зад мен нямаше никого. Пътници ме заобикаляха от две страни, за да ме подминат.
— Божеее, та той е бял като някакъв шибан чаршаф — каза Ксандра. После попита баща ми: — Дали е добре?
— О, ще се оправи — отвърна баща ми и тръгна напред по коридора. — Щом се качи на самолета. Седмицата беше тежка за всички.
— Да му се не види, на негово място щях да лудна и при мисълта за пътуване със самолет — каза грубо Ксандра. — След всичко, което е преживял.
Баща ми — влачейки след себе си своя куфар на колелца, който майка ми му беше подарила за рождения ден преди няколко години — спря отново.
— Горкото хлапе — каза той, изненадвайки ме със съчувствения си поглед. — Не те е страх, нали?
— Не — отвърнах прекалено бързо. Последното, което исках, беше да привлека нечие внимание, или да създам впечатление, че съм дори на една четвърт толкова откачил, колкото бях.
Баща ми ме изгледа със свити вежди, после се обърна.
— Ксандра? — каза той, повдигайки брадичка. — Защо не му дадеш едно от онези… нали знаеш.
— Ясно — каза Ксандра съобразително, спря да порови в чантата си, и извади две големи, бели хапчета с формата на куршуми. Едното пусна в протегнатата длан на баща ми, другото даде на мен.
— Благодаря — каза татко и пъхна хапчето в джоба на сакото си. — Хайде да намерим нещо, с което да ги прокараме, какво ще кажете? Прибери го — обърна се той към мен, когато вдигнах хапчето, което бях хванал между палеца и показалеца си, за да го огледам, удивен от големината му.
— Не му трябва цяло — каза Ксандра, вкопчвайки се в ръката на баща ми, и се наведе на една страна, за да оправи каишката на сандала си.
— Точно така — каза татко. Взе от мен хапчето, счупи го с опитен жест наполовина и пусна едната половина в джоба на спортното си сако, после двамата тръгнаха пред мен, влачейки багажа си.
v.
Хапчето не беше достатъчно силно, за да ме извади напълно от строя, но ме поддържаше в щастливо-замаяно състояние, в което постоянно се гмурвах със скок от един в друг климатизиран сън. На седалките около мен пътниците забърбориха тихо, когато безтелесният глас на някаква стюардеса обяви резултатите от промоционалната игра на борда — вечеря и напитки за двама в „Трежър Айлънд“67. Нейното сподавено обещание бе причина да потъна в един сън, в който се гмурках дълбоко в чернозеленикави води, осветени от факли, състезавайки се с японски деца кой ще извади една калъфка от възглавница, пълна с розови перли. На фона на сънищата чувах равномерния рев на самолета — бял, сияен и постоянен като шума на морето, макар че в един странен момент — когато, увит в тъмносиньото одеяло, сънувах някъде високо над пустинята — двигателите като че ли замлъкнаха и аз почувствах как се издигам в безтегловност, с лицето нагоре, все така закопчан с колана към седалката, която някак бе успяла да се откъсне от останалите седалки и се рееше свободно из салона.