От известно време Ксандра и баща ми разговаряха тихо на предната седалка. Сега тя се обърна към мен — дъвчейки ожесточено дъвката, грубовата, осветена от слънцето, бижутата й блестяха на силната светлина.
— Е, какво ще кажеш? — попита тя, и от нея лъхна силно на „Джуси Фрут“.
— Луда работа — казах, наблюдавайки как покрай прозореца на колата премина една пирамида, а после и Айфеловата кула — бях прекалено зашеметен, за да възприема всичко.
— Казваш му „луда работа“ сега? — каза баща ми, почуквайки с нокът по волана по начин, който обикновено свързвах с опънати нерви и скандали късно вечер, когато се прибираше от офиса у дома. — Чакай само да видиш довечера как е осветено всичко.
— Погледни там — сам ще се убедиш — каза Ксандра, пресягайки се, за да посочи нещо през прозореца откъм страната на баща ми. — Ето го и вулкана. Наистина действа.
— Всъщност, струва ми се, че сега го поправят. Но на теория, така е. Гореща лава. На всеки кръгъл час.
— Отклонете се вляво след точно две мили — разнесе се механичен женски глас.
Карнавална пъстрота, гигантски глави на клоуни и знаци XXX70: непознатото ме вълнуваше, но и малко ме плашеше. В Ню Йорк всичко ми напомняше на майка ми — всяко такси, всеки уличен ъгъл, всеки облак, преминал пред слънцето — но в тази гореща пясъчна пустота добивах усещането, че тя никога не е съществувала; не можех да си представя дори духа й, който гледа надолу към мен. Като че ли и последната следа от нея бе изгоряла в разредения пустинен въздух.
Продължавахме нататък, а фантасмагоричната редица на небостъргачите започна да се снишава и премина в пущинак, осеян с паркинги и аутлети, редяха се безлични отбивки пред търговски центрове, „Съркът Сити“71, магазини за играчки, супермаркети и закусвални, „Отворено 24 часа“, и не беше ясно къде започва и къде свършва всичко това. Небето беше широко и пусто, като небето над море. Докато се опитвах да не заспя — примигвайки в ярката светлина — мислех объркано за скъпото, тапицирано с кожа купе на колата и се сетих за една история, която майка ми често бе разказвала: как, когато двамата с баща ми започнали да се срещат, той се появил с едно порше, което заел от свой приятел, за да я впечатли. Едва след като се оженили, тя разбрала, че колата всъщност не е негова. Тя като че ли приемаше историята за забавна — макар че, ако се вземат предвид други, не толкова забавни факти, които излезли на бял свят след сватбата (като например това, че е бил арестуван като малолетен за неизвестни провинения), аз се питах как съумява да намира нещо весело в този случай.
— Ъъъ, откога имате тази кола? — повиших тон, за да прекъсна разговора им на предната седалка.
— О… ами… малко повече от година, нали, Ксан?
Година? Все още обмислях това — което означаваше, че баща ми се е сдобил с колата (и с Ксандра) още преди да изчезне, когато вдигнах глава и забелязах, че крайпътните молове са отстъпили място на безкрайни на вид редици малки къщички с декоративна мазилка на фасадите. Въпреки усещането за еднаквост, въпреки вида им на белезникави кутийки — наредени в редици, като надгробни камъни в гробище — някои бяха боядисани в празнични пастелни тонове (бледозелено, нежнорозово и млечносиньо), имаше и нещо вълнуващо чуждестранно в резките очертания на сенките, в бодливите пустинни растения. Израснал в град, където пространството винаги беше недостатъчно, аз бях по-скоро приятно изненадан. За мен щеше да бъде нещо ново да живея в къща с двор, въпреки че на този двор имаше само кафяви камъни и кактуси.
— Това все още ли е Лас Вегас?
Опитвах се като в игра да намеря онова, което отличаваше една къща от друга: тук сводест вход, там басейн или палма.
— Сега виждаш една напълно различна част на града — каза баща ми, издиша рязко тютюневия дим и загаси цигарата си, трета поред. — Тази част, която туристите никога не виждат.
Въпреки че се движехме от доста време сред къщите, наоколо нямаше нищо, по което човек да се ориентира, невъзможно бе да се прецени каква е целта ни и в каква посока се движим. Линията на покривите беше монотонна, не се променяше, и аз започнах да се боя, че можем да оставим зад гърба си и пастелните къщички и да се озовем в пустошта, на някой изгарян от слънцето паркинг с каравани сред земите със солена почва, от онези, които бях виждал по филмите. Но вместо това — за моя изненада — къщите започнаха да стават по-големи: с втори етаж, кактусови градини, огради, басейни и гаражи за повече от една кола.
70
Знаци, обозначаващи киносалони, където се прожектират порнографски филми или места, където се продават порнографски списания. — Б.пр.