— Е, ето ни вкъщи — обяви баща ми, завивайки по път, обозначен с невероятен знак — от гранит, на който бе написано с бронзови букви: „Ранчото от Каньона на сенките“.
— Тук ли живеете? — попитах впечатлен. — А има ли каньон?
— Не, просто мястото се казва така — отвърна Ксандра.
— Разбираш ли, тук има куп нови жилищни комплекси — каза баща ми и стисна носа си между очите. По тона му — онзи познат, раздразнителен тон, който подсказваше, че му се пие — личеше, че е уморен и в не много добро настроение.
— И дават на отделните квартали общо име — поясни Ксандра.
— Именно. Както и да е. О, защо не млъкнеш, по дяволите — избухна баща ми, пресягайки се да намали звука, когато жената от навигационната система се обади с нови инструкции.
— Всички те имат, така да се каже, тематични названия — продължи Ксандра, нанасяйки гланц по устните си с върха на малкия си пръст. — Има „Поселище Бриз“, „Хребет на призраците“, „Вили на танцуващите сърни“. В „Спортно знаме“ се намира голф-игрището. А в Encantada72 е най-лъскаво — има много скъпи къщи… хей, завий насам, захарче — допълни тя, стисвайки ръката на баща ми над лакътя.
Баща ми продължаваше да кара напред и не отговори.
— Да му се не види! — Ксандра се обърна и погледна отклонението, което вече се губеше зад нас. — Трябва ли винаги да избираш най-дългия път?
— Стига с тези преки пътища. Станала си като онази жена от навигацията на „Лексус“-а.
— Да, но нали така ще стане по-бързо. Сега ще трябва да заобиколим чак покрай „Танцуващите сърни“.
Баща ми изпухтя раздразнено.
— Виж какво…
— Какво толкова трудно има в това да завиеш към „Следите на циганките“ и после да завиеш два пъти наляво и един път надясно? Само толкова трябва. Ако отклониш при „Десатоя“…
— Да се разберем, ти ли искаш да шофираш? Или ще ме оставиш аз да карам шибаната кола?
Знаех, че не бива да противореча на баща си, когато заговореше с този тон, и очевидно Ксандра бе научила същото. Тя се завъртя със замах на седалката — и с умишлена настоятелност, с която явно целеше да го раздразни — увеличи рязко звука на радиото и започна да натиска силно копчето, прехвърляйки радиостанциите, рекламите се примесиха с пращене и пукот.
Стереоуредбата беше толкова мощна, че чувствах равномерната пулсация на звука в гърба на бялата ми кожена седалка. „Ваканция — онази, за която винаги съм мечтал…“ Светлина се плъзгаше по дивите пустинни облаци и ги пронизваше със силата на експлозия — небето беше безкрайно, отровносиньо, като от компютърна игра или халюцинация на летец-изпитател.
— „Вегас 99“ ви предлага музика от осемдесетте и деветдесетте — заговори бързо и възбудено гласът от радиото. А сега за вас — Пат Бенатар73, в нашето предаване „Обяд с еротичните танци на дамите от осемдесетте“.
Когато стигнахме до квартала „Именията Десатоя“, на Дезърт Енд Роуд 6219, където в някои от дворовете видях натрупан дървен материал, а вятърът носеше по улиците пясък, ние навлязохме във входната алея на голяма къща, в чийто външен вид имаше нещо испанско, или може би мавританско — кремава фасада с гипсова украса, прозорци с капаци, сводести стрехи и керемиден покрив, начупен под изненадващи ъгли. Бях впечатлен от безцелната й разпиляност, от колоните и корнизите, външната врата със сложна украса от ковано желязо — всичко това й придаваше вид на декор, сякаш беше къща от някоя сапунена опера на канал „Телемундо“, който портиерите ни гледаха постоянно в стаята за багажа.
Слязохме от колата и тръгнахме да я заобикаляме с куфарите в ръце, за да минем през гаража, когато чух някакъв зловещ, плашещ звук, нещо като писък или плач, от вътрешността на къщата.
— Божичко, какво е това? — попитах и пуснах стреснато куфарите си на земята.
Ксандра, залитайки леко на високите си сандали, се бе навела на една страна и ровеше за ключовете си.
— О, млъкни, млъкни, млъквай, по дяволите — мърмореше тя под нос. Още преди да успее да отвори широко вратата, отвътре излетя с писък някакъв истеричен космат парцал и започна да подскача, да танцува и да се върти около нас.
— Седни! — Ксандра вече крещеше. През полуотворената врата звуци, напомнящи за сафари (тръбене на слон, маймунско бърборене) ехтяха така гръмко, че се чуваха чак в гаража.
73
Творчески псевдоним на Патриша Мей Анджейевски (р. 1953 г.), американска певица, печелила четири пъти наградата „Грами“. — Б.пр.