Избрах най-голямата от трите празни стаи на горния етаж, която имаше и мъничка баня в единия край, като в хотел. Плътен стоманеносин плюшен мокет на пода. Гол матрак, в единия му край — найлонов пакет със спално бельо. Хасе „Леджъндс“. Двайсет процента намаление. Откъм стените се носеше тихо, механично жужене, както бръмчи филтърът на аквариум. В такива стаи убиват проститутки на повикване или камериерки в телевизионните сериали.
Наострил уши, за да не ме изненадат татко или Ксандра, аз седнах на матрака, сложил на коленете си опакованата картина. Вратата беше заключена, но аз все пак не смеех да смъкна хартията, защото се боях те да не се качат горе — ала желанието да я видя беше непреодолимо. Внимателно, много внимателно започнах да чопля лепенките с нокътя на палеца си, и подхванех ли края им, да ги обелвам от хартията.
Измъкнах картината по-лесно, отколкото бях очаквал, и усетих как потискам възторженото си ахване. За първи път я виждах на дневна светлина. В белотата на голата стая приглушените цветове на картината разцъфнаха и оживяха; и макар че повърхността й бе покрита с едва забележим слой прах, излъчваната от нея атмосфера ме караше да мисля за обляната от светлина въздушност на стена срещу отворен прозорец. Затова ли хора като госпожа Суонсън все говореха за „пустинна светлина“? Тя умираше да дърдори за своето, както се изразяваше, „пребиваване“ в Ню Мексико — широк хоризонт, пусто небе, просветление на духа. И наистина, сякаш някаква игра на светлината бе преобразила картината, както картината, разкриваща се пред прозореца на мамината спалня — тъмни резервоари за юда по покривите наоколо — понякога изглеждаше позлатена и сякаш трептеше наелектризирана в светлината, процеждаща се през надвиснали късно следобед буреносни облаци, точно преди да плисне поройният летен дъжд.
— Тио? — баща ми похлопа енергично на вратата. — Гладен ли си?
Станах, надявайки се да не се опита да влезе, за да не разбере, че вратата е заключена. Новата ми стая беше гола като затворническа килия; но пък в гардероба имаше високи рафтове, доста над нивото на очите на баща ми, а бяха и много дълбоки.
— Ще ида да взема китайско за вкъщи. Искаш ли нещо?
Дали баща ми щеше да съобрази какво представлява картината, ако я видеше? Досега мислех, че няма, но сега, докато я гледах в тази светлина и виждах сиянието, което излъчваше, съзнавах, че всеки глупак би разбрал.
— Аха, сега идвам — подвикнах; гласът ми прозвуча фалшиво и пресипнало; пъхнах картината в една допълнителна калъфка за възглавница и я скрих под леглото, а после излязох забързано от стаята.
vii.
През седмиците, прекарани в Лас Вегас преди началото на учебната година, докато се мотаех на долния етаж със слушалки в ушите, но с изключен айпод, узнах немалко интересни факти. Като начало, предишната работа на баща ми не бе налагала чак толкова много делови пътувания до Чикаго и Финикс, както ни бе убеждавал той. Без ние с майка ми да знаем, той всъщност бе идвал със самолет до Вегас в продължение на месеци, и именно във Вегас, в някакъв бар в азиатски стил в хотел „Беладжо“, се запознал с Ксандра. Връзката им започнала известно време преди изчезването на баща ми — доколкото разбрах, били заедно малко повече от година; оказа се, че отпразнували „годишнината“ си малко преди смъртта на майка ми, с вечеря в „Делмонико“74 и концерт на Джон Бон Джоуви в комплекса „MGM Гранд“. (Бон Джоуви! Струваше ми се ужасно, че майка ми никога няма да узнае този забавен факт — едно от всички неща, които умирах от желание да споделя с нея — а те бяха хиляди, ако не и милиони.)
След като поживях няколко дни в къщата на Дезърт Енд Роуд, открих и още нещо: когато казваха, че татко „е спрял да пие“, Ксандра и баща ми всъщност искаха да кажат, че от скоч, предпочитаната от него напитка, той бе преминал на съчетание от бира „Корона Лайт“ и „Викодин“. (Бях забелязал с учудване, че двамата извънредно често си разменят знака на победата, оформяйки с два пръста V, в съвсем неуместен на пръв поглед контекст, и недоумението ми вероятно щеше да продължи още дълго, ако веднъж баща ми не беше поискал открито от Ксандра „Викодин“, защото мислеше, че не чувам).
74
Име на няколко ресторанта в Ню Йорк, първият от които е бил отворен през 1827 г. от братята Делмонико, родени в Швейцария. — Б.пр.