За „Викодин“ знаех единствено, че благодарение на него една доста безразсъдна филмова звезда, която харесвах, постоянно се появяваше в жълтата преса: виждаше се как излиза със залитане от мерцедеса си, а на фона проблясваха светлините на полицейски коли. Няколко дни по-късно попаднах на найлонов плик с хапчета, на око около триста, поставен на бара в кухнята, до едно шишенце с лекарството, което баща ми вземаше против косопад, и куп неплатени сметки — Ксандра го сграбчи незабавно и го пъхна в чантата си.
— Какви са тези хапчета? — попитах.
— Ъъъ… витамини.
— А защо са насипани така, в пликче?
— Ами вземам ги от един културист там, където работя.
Странното беше — и това бе още едно от нещата, които ми се искаше да можех да обсъдя с майка си, че този нов, дрогиран татко беше значително по-приятен и предсказуем като съжител от онзи, когото помнех отпреди. Когато баща ми пиеше, той беше кълбо от нерви — непрекъснато се шегуваше неуместно, обземаха го пристъпи на агресивна енергия, до момента, когато алкохолът го поваляше — но когато спираше да пие, ставаше по-лошо. Вървеше на десет крачки пред мен и майка ми по тротоара, говореше си сам и потупваше джоба си, сякаш търсеше оръжие. Носеше у дома неща, които не му трябваха и не можеше да си позволи, като например обувки от крокодилска кожа на Маноло Бланик за майка ми (която ненавиждаше високите токове), които дори не й бяха по мярка. Или пък вдигаше голяма врява, настоявайки да отиде на някакво парти чак някъде си в Бруклин („Какво искаш да кажеш с това, че може би е по-добре да не отида? Искаш да живея като някакъв шибан отшелник, така ли?“), а после, след като бе замъкнал майка ми там, бе си тръгнал разярен само десет минути по-късно, след като бе обидил някого и му се бе присмял в лицето.
Хапчетата му осигуряваха друга, по-дружелюбна енергия: съчетание от оживление и отпуснатост, някаква отнесена, глуповата замисленост. Походката му вече не беше толкова нервна. По-често му се случваше да задреме, кимаше в знак на съгласие, губеше нишката на аргументите си в разговор, шляеше се наоколо бос, с полуотворен халат. С това, че ругаеше без ожесточение, бръснеше се рядко, и маниерът му да разговаря отпуснато с цигара, провиснала от едното ъгълче на устата, той почти създаваше впечатлението, че репетира за роля: някакъв самоуверен тип от петдесетте години или ленив, преситен гангстер, който няма кой знае какво да губи. И все пак, с цялата си нова въздържаност той все пак имаше онова налудничаво, едва ли не героично излъчване на хлапашка наглост, още по-трогателно, защото вече клонеше към своята есен, почти съсипан, занемарил себе си.
В къщата на Дезърт Енд Роуд имаше кабелна телевизия — онзи суперскъп пакет услуги, който майка ми никога не се съгласи да плати — и той спускаше щорите, за да изолира ослепителната слънчева светлина и седеше, пушейки, пред телевизора, с изцъклен поглед като пушач на опиум, гледаше спортния канал ESPN с изключен звук, без да подбира конкретен спорт, всичко, каквото вървеше в момента: крикет, хай алай75, бадминтон, крокет. Въздухът беше прекалено охладен, със застояла миризма на хладилник; докато стоеше така, неподвижен, в продължение на часове, а тънките струйки дим от цигарата му се виеха към тавана като тамян, той би могъл със същия успех да съзерцава прозренията на Буда, да размишлява като член на санга над дарма76, както и класирането на водещите състезатели, направено от професионалната голф-асоциация или нещо подобно.
Оставаше неясно дали баща ми работи нещо — и, ако работеше, каква беше неговата работа. Телефонът звънеше по всяко време на деня и нощта. Баща ми излизаше със слушалката в антрето, обръщаше ми гръб, подпираше се с ръка на стената и се взираше неотклонно в килима, докато говореше — нещо в стойката му ми напомняше на треньор в края на труден мач. Обикновено говореше тихо, но дори когато не го правеше, ми беше трудно да разбирам репликите, с които участваше в разговора: „коефициент“, „силен фаворит“, „от първия надолу“, „срещу очакванията“. Отсъстваше дълго време, без да обяснява по каква работа, а много нощи двамата с Ксандра изобщо не се прибираха. „Дават ни много гратиси в «MGM Гранд»“, поясняваше той, докато търкаше очи и се отпускаше на възглавниците на дивана с въздишка на изтощение — и аз отново имах чувството, че играе роля, мрачен плейбой, ветеран от осемдесетте години, който лесно става жертва на отегчението. „Надявам се, че нямаш нищо против. Просто, когато тя е втора смяна, за нас е по-лесно да дремнем в някой хотел на «Стрип».“
76
„Като санга над дарма“ — основно понятие в хиндуизма и будизма — универсален закон за живота, правило и начин на поведение, които са необходими за постигане на естествения ред на нещата; санга — название на онези, които практикуват и спазват дарма. — Б.пр.