Той се казваше Борис. Същия ден по някакъв начин се озовахме един до друг в тълпата, чакаща училищния автобус.
— Ха! Хари Потър! — отбеляза той, след като ме огледа.
— Майната ти — казах равнодушно. Не за първи път във Вегас чувах това сравнение с Хари Потър. Благодарение на нюйоркските ми дрехи — спортни панталони в защитен цвят, белите тениски с якички, очилата с рогова рамка, от които за съжаление се нуждаех, за да виждам — изглеждах като чешит в училище, където повечето ученици носеха потници и джапанки.
— Къде ти е метлата?
— Забравих я в Хогуортс — отвърнах. — Ами ти? Къде ти е сноубордът?
— Моля? — попита той, привеждайки се към мен, свил длан зад ухото си като някой глух старец. Беше с половин глава по-висок от мен; освен високите войнишки обувки и странните униформени панталони, издути на коленете, той носеше раздърпана тениска с логото на фирма-производителка на сноубордове — Never Summer78 бе изписано с готически шрифт; с големи, бели букви.
— Тениската ти — посочих отсечено с глава. — В пустинята няма много възможности да караш сноуборд.
— Неее — отвърна Борис, отмятайки сплъстената тъмна коса от очите си. — Не мога да карам сноуборд. Може пък да мразя слънцето.
В крайна сметка се качихме заедно на автобуса, на седалките най-близо до вратата — очевидно непопулярно място, ако се съдеше по това как останалите се блъскаха и промушваха назад, но аз не бях израснал, ползвайки училищен автобус, а същото важеше и за него, защото очевидно и той приемаше за естествено да седне на първото празно място, което види. Оказа се, че и той живееше в „Каньона на сенките“ — но по-далеч, в самия край, който все още отвоюваха от пустинята, където много от къщите бяха недовършени и по улиците имаше пясък.
— Откога си тук? — попитах аз. Всички в новото ми училище задаваха този въпрос, като че ли бяхме затворници, излежаващи присъди.
— Не знам. Може би два месеца — макар че говореше съвсем свободно английски, със силен австралийски акцент, имаше и едно тежко, едва доловимо сливане на думите, като подводно течение, подсказващо още нещо: тук лъхаше на граф Дракула, или може би на агент на КГБ. — А ти откъде си?
— Ню Йорк — отвърнах — и изпитах задоволство от мълчаливия му, заинтригуван поглед, от преценяващо присвитите вежди, изражение, което означаваше „много яко“. — Ами ти?
Той направи гримаса.
— Ами… да видим — поде после, отпускайки се назад на седалката, и започна да изрежда страните, броейки на пръсти. — Живял съм в Русия, в Шотландия, където може и да е било яко, но аз не помня, в Австралия, Полша, Нова Зеландия, в Тексас за два месеца, Аляска, Нова Гвинея, Канада, Саудитска Арабия, Швеция, Украйна…
— Боже мили!
Той сви рамене.
— Но най-много в Австралия, Русия и Украйна. На тези три места.
— Говориш ли руски?
Той направи жест, който означаваше „горе-долу“.
— Говоря и украински, и полски. Но съм забравил много неща. Онзи ден се опитах да си спомня каква е думата за „морско конче“ и не успях.
— Кажи нещо.
Той изпълни молбата ми — думите прозвучаха съскащо и гърлено.
— Какво означава?
Той се изкикоти.
— Означава „да те… в гъза“.
— Сериозно? На руски?
Засмя се, оголвайки сивкави, много не-американски зъби.
— На украински.
— Мислех, че в Украйна говорят руски.
— Е, да. Зависи в коя част на Украйна. Двата езика не се различават чак толкова. Е — той цъкна с език и вдигна очи нагоре, — не изключително много. Някои имена на числа са различни, дните на седмицата, някои думи. Името ми се произнася малко по-различно на украински, но в Северна Америка е по-удобно да ползвам руския вариант и да си бъда „Борис“. На Запад всички знаят за Борис Елцин — той наклони глава на една страна, — Борис Бекер…
— Борис Баденов?
— Какво? — попита той рязко, извръщайки се, сякаш го бях обидил.
— Шоуто на Булуинкъл, сещаш ли се? „Борис и Наташа“79?
— О, да. Княз Борис! От „Война и мир“, аз нося неговото име. Но неговата фамилия е Друбецкой, не това, което ти каза.
79
„Шоуто на Булуинкъл“ е американски анимационен телевизионен сериал за приключенията на лоса Булуинкъл и летящата катерица Роки; в повечето от епизодите техни основни противници са некадърните шпиони на Потсилвания, Борис Баденов и Наташа Фатал — оттам и недоразумението, на което става жертва Борис. — Б.пр.