— Сериозно?
— На това му казват — той сгърчи лице от усилие да произнесе правилно думите — „периферна невропатия“ (произнесе го „перѝферна невропа̀тия“). — В Канада, в болницата, го учеха да ходи. Станеше ли, падаше — и си разкървавяваше носа — голям смях.
— Звучи забавно — казах, спомняйки си случая, когато видях собствения си баща да пълзи на четири крака, за да си вземе лед от хладилника.
— Много. Твоят какво пие? Баща ти имам предвид?
— Скоч. Когато пие. Предполага се, че сега е престанал.
— Ха! — каза Борис с тон, който подсказваше, че е чувал подобни твърдения. — Баща ми трябва да смени пиенето — хубавото шотландско уиски тук е евтино. Виж какво, искаш ли да видиш стаята ми?
Очаквах нещо от рода на собствената си стая, затова се изненадах, когато той отвори вратата и ние се озовахме в нещо като парцалива палатка, вмирисана на застоял цигарен дим; навсякъде имаше купчини книги, празни бирени бутилки, пепелници, купища употребявани хавлиени кърпи и непрани дрехи, разпилени по пода. Стените от разноцветни тъкани се издуваха — жълти, зелени, тъмносини, лилави, а над покрития с батикова тъкан матрак висеше червено знаме със сърп и чук. Като че ли някой руски космонавт бе паднал с кораба си в джунглата и си бе приспособил подслон от националното знаме и саронги, взети от местното население.
— Сам ли го направи? — попитах.
— Сгъвам всичко и го слагам в куфар — отвърна Борис, тръшвайки се на сияещия в ярки цветове матрак. — Мога да го издигна наново за десетина минути. Искаш ли да гледаш „SOS Айсберг“?
— Разбира се.
— Страхотен филм. Гледал съм го шест пъти. Особено онзи момент, когато тя се качва на самолета си, за да спаси онези, останалите на леда.
Но този следобед, кой знае защо, така и не гледахме „SOS Айсберг“, може би защото не можахме да прекъснем разговора си, за да слезем долу и да пуснем телевизора. Борис бе водил по-интересен живот от всички други мои връстници, които познавах. Оказваше се, че е учил доста несистемно, при това в много мизерни училища; в отдалечените места, където работел баща му, често нямало училище, което да посещава.
— Има записани уроци, нали знаеш — казваше той, отпивайки от бирата си, без да откъсва поглед от мен. — Има тестове, на които може да се явяваш. Само че трябва да си на място, където има интернет, а понякога в отдалечените части на Канада и Украйна няма такова нещо.
— И какво правиш тогава?
Той сви рамене.
— Чета много, какво друго.
Обясни, че един учител в Тексас извадил за него учебна програма от интернет.
— В Алис Спрингс трябва да е имало училище.
Борис се засмя.
— Имаше, разбира се — каза той и издуха един потен кичур от лицето си. — Но след като майка ми умря, живяхме известно време в Северните територии — Арнем Ланд, в един град на име Кармиуолог. Е, поне се предполага, че е град. Около него на цели мили няма нищо — фургони, в които живеят миньорите, бензиностанция с бар, бира, уиски и сандвичи. Така или иначе, бара го въртеше жената на Мик, Джуди се казваше. По цели дни — той отпи от бирата си и по брадичката му потече струйка от нея, — по цели дни не правех нищо друго, освен да гледам с Джуди сапунки, а вечер заставах с нея зад бара, докато баща ми се напиваше с хората си от мината. По време на мусоните нямаше дори телевизия. Джуди си държеше записите в хладилника, за да не се повредят.
— Как да се повредят?
— От влагата навсякъде тръгваше плесен. По обувките, по книгите — той сви рамене. — По онова време не говорех толкова много, защото не знаех кой знае колко английски. Бях много притеснителен, седях сам, постоянно гледах да се усамотя някъде. Но Джуди все пак разговаряше с мен, беше мила, въпреки че почти не разбирах онова, което ми говореше. Всяка сутрин отивах при нея, и тя ми правеше все една и съща, но вкусна закуска — яйца с бекон. Дъжд, дъжд, дъжд. Четях, бършех чиниите, помагах й да чисти бара. Следвах я навсякъде, както патетата следват майка си. Това е чаша, това е метла, това е столче за бар, това е молив. Такова беше моето училище. Гледах телевизия — или записи на „Дюран Дюран“ и Бой Джордж — всичко на английски. Любимият й сериал беше „Дъщерите на Маклауд“. Гледахме го винаги заедно, а когато не разбирах нещо, тя ми обясняваше. Разговаряхме за сестрите, плакахме, когато Клеър загина в катастрофа, а тя казваше, че ако има къща като онази в ранчото „Дроувърс“, ще ме заведе да живеем там, и че ще бъдем щастливи заедно, и че ще наемем да ни работят жени като сестрите Маклауд. Тя беше много млада и хубава. Руса, къдрокоса, слагаше си сини сенки за очи. Мъжът й я наричаше „уличница“ и „конски задник“, но аз мислех, че прилича на Джоди от сериала. По цял ден говореше с мен и пееше — научи ме на текстовете на всички песни от джубокса. „Мрак в града, нощта пулсира като жива…“81 Скоро започнах да се справям доста добре. Говори на английски, Борис! Знаех малко английски от училището в Полша — hello, excuse me, thank you very much, но цели два месеца, докато бяхме заедно, двамата не спряхме да дърдорим! И оттогава говоря много. Тя винаги се държеше много мило с мен. Въпреки че всеки ден отиваше в кухнята да плаче, защото ненавиждаше ужасно Кармиуолог.