Но беше свикнал да бъде сам. Без да се оплаква, се приготвяше за училище, пътуваше на автостоп, сам си подписваше известията за успеха и поведението му, изпращани от учителите, крадеше си храна и всичко необходимо за училище от магазините. Приблизително веднъж на седмица ние се отклонявахме на мили от обичайния си път, вървейки в сянката на чадърите като индонезийски туземци, за да хванем малкото местно автобусче, CAT86, на което, доколкото можех да преценя, се качваха само пияни, хора, прекалено бедни, за да си позволят кола, и деца. Автобусът се движеше доста нередовно, и ако го изпуснехме, се налагаше да чакаме дълго следващия, но пък сред спирките му имаше една при търговски център, в чийто прохладен, блестящ супермаркет с недостатъчно персонал Борис крадеше за нас стекове, масло, кутии чай, краставици (голям деликатес в неговите очи), опаковки бекон — и дори сироп за кашлица веднъж, когато бях настинал — пъхаше ги под подплатата на грозния си сив шлифер (мъжки шлифер, прекалено голям за него, със смъкнати рамене — мрачно напомняне за страните от Източния блок, купони за храна и фабрики от съветската епоха, за индустриални комплекси в Лвов и Одеса). Докато той кръстосваше между витрините, аз стоях в началото на пътеката, за да го предупредя, ако се появи някой — толкова разтреперан от страх, че на моменти се опасявах да не припадна, но скоро и аз започнах да пълня джобовете си с ябълки и шоколад (и двете — също любима храна на Борис), преди да продължим невъзмутимо към щанда, откъдето си купувахме хляб, мляко и други неща, прекалено големи за крадене.
В Ню Йорк, когато бях единайсетгодишен, майка ми ме беше записала на някакъв курс под надслов „Деца в кухнята“, на дневен лагер, където се бях научил да приготвям някои прости неща: хамбургери, печено сирене (приготвях го за майка ми понякога, когато работеше вечер до късно) и нещо, което Борис наричаше „яйца с препечени филийки“. Борис, който седеше на кухненския плот, ритайки с крака шкафовете и ми говореше, докато готвех, после измиваше чиниите. Разказваше, че в Украйна понякога се занимавал и с джебчийство, когато му трябвали пари за ядене. „Гониха ме веднъж-два пъти“, казваше той. „Но така и не ме хванаха“.
— Може някой път да отидем до „Стрип“ — казах аз. Двамата стояхме пред кухненския плот у нас, с ножове и вилици, и ядяхме пържоли направо от тигана. — Ако искаме да правим това, точно там е най-подходящото място. Никога не съм виждал толкова много пияни хора на едно място, и всичките не са оттук.
Той спря да дъвче; изглеждаше шокиран.
— А защо да го правим? Тук е толкова лесно да се краде от големите магазини!
— Казвам го просто така — парите, които бях получил от портиерите — и които двамата с Борис харчехме по малко, по няколко долара за автоматите и супермаркета до училището, който Борис наричаше „магазина“87, щяха да стигнат за известно време, но не бяха неизчерпаеми.
— Ха! И какво ще правя аз, ако те арестуват, Потър? — попита той, хвърляйки голямо парче от стека на кучето, което бе научил да танцува на задни лапи. — Кой ще ми готви? И кой ще се грижи за Хапльо?
Той наричаше кучето на Ксандра, Попър, ту „Амил“, ту „Нитрит“88, ту „Попчик“, ту „Хапльо“ но никога с истинското му име. Бях започнал да го пускам в къщата, въпреки че не ми позволяваха, защото не издържах да го гледам как се дърпа на веригата си, опитвайки се да гледа вътре през стъклената врата, и джафка като обезумяло. Но вътре то беше учудващо кротко; копнеещо някой да му обърне внимание, ни следваше, където и да отидехме, подтичваше тревожно по петите ни, нагоре и надолу по стълбите, свиваше се на кълбо на килима и заспиваше, докато ние с Борис четяхме, карахме се или слушахме музика в моята стая.
— Наистина, Борис — казах, отмятайки косата от очите си (беше наложително да се подстрижа, но не ми се харчеха пари за това), не виждам голяма разлика между краденето на портфейли и краденето на стекове.
87
„Магазина“ — Борис употребява думата magazine, която на английски означава списание, част от огнестрелно оръжие, но не и търговски обект. — Б.пр.