— Нямам идея — отвърнах. — Говори с разни хора по телефона, после излиза от къщи.
— Да си виждал тук някъде чекови книжки? Кеш?
— Не, никога. Само чипове понякога.
— И те са същото — каза бързо Борис, изплювайки един отгризан нокът на пода.
— Така е, само че не можеш да ги осребриш в казиното, ако нямаш осемнайсет години.
Борис се изкиска.
— Хайде бе! Ще измислим нещо, ако се наложи. Ще те нагиздим с оня префърцунен училищен блейзър с герба, и ще отидеш на гишето: „Моля за извинение, госпожице…“
Търкулнах се към него и го ударих силно с юмрук под рамото.
— Майната ти — казах, подразнен от провлечената, снобска имитация на гласа ми.
— Не бива да говориш така, Потър — отбеляза злорадо Борис, потривайки ръката си. — Така няма да ти дадат нито цент. Просто искам да кажа, че знам къде е чековата книжка на баща ми, и ако възникне нещо непредвидено — той протегна разперените си длани — нали разбираш?
— Разбирам.
— С две думи, ако се наложи да пиша фалшив чек, ще пиша фалшив чек — каза Борис философски. — Добре е, че мога да го направя. Не те карам да разбиеш ключалката на стаята им и да преровиш вещите им, но все пак е добра идея да си държиш очите отворени, нали?
xviii.
Борис и баща му не празнуваха Деня на благодарността, а Ксандра и моят баща имаха резервации за „Романтично-екстравагантно празненство“ в някакъв френски ресторант в „MGM Гранд“.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита баща ми, когато ме видя да разглеждам брошурата, оставена на кухненския плот: сърчица и фойерверки, трицветни знаменца над чиния с печена пуйка. — Или си намерил друг начин да прекараш празника без нас?
— Не, благодаря — той се опитваше да се държи мило с мен, но мисълта да бъда с него и Ксандра на тяхното романтично-незнамсикакво празненство ме притесняваше. — Имам други планове.
— Е, какво ще правиш тогава?
— Ще прекарам Деня на благодарността с друг човек.
— С кого? — осведоми се баща ми в рядък пристъп на родителска загриженост. — Някой приятел?
— Мога ли да се опитам да позная? — намеси се Ксандра, загледана в хладилника — боса, в блузата с лого на „Маями Долфинс“, с която спеше. — Същото лице, което непрекъснато изяжда портокалите и ябълките, които нося вкъщи.
— О, хайде стига — каза сънливо баща ми, застана зад нея и я обгърна с ръце, — онова малко русначе — как му беше името, Борис — ти харесва.
— Харесвам го, разбира се. Което вероятно е добре, защото и без това стои тук почти непрекъснато. — Дявол да го вземе — каза тя, отдръпвайки се от него, и се плясна по голото бедро, — кой е пуснал тук този комар? Тио, не разбирам защо не можеш да запомниш, че вратата към басейна трябва да се държи затворена. Казвала съм ти го безброй пъти.
— Е, разбира се, бих могъл да прекарам Деня на благодарността и с вас, ако държите — казах аз невъзмутимо, облегнат на бара. — Защо пък да не направя така?
Казах това, за да подразня Ксандра, и с удоволствие забелязах, че съм успял.
— Но резервацията е за двама — каза тя, отметна коса и погледна към баща ми.
— О, със сигурност ще успеят да измислят нещо.
— Ще се наложи да се обадим предварително.
— Ами добре, обади се — каза баща ми, тупна я малко пиянски по гърба и се отправи към дневната, за да провери резултатите от футболните мачове.
Ксандра и аз останахме за кратко така, вперили очи един в друг, докато тя отвърна поглед, сякаш от някакъв мрачен и непоносим образ на собственото си бъдеще. После каза безжизнено:
— Имам нужда от кафе.
— Не съм оставял тази врата отворена.
— Нямам представа кой го прави непрекъснато. Знам само, че онези странни хора, които продаваха продукти на „Амуей“89, не си източиха фонтана, преди да се преместят, и сега, където и да погледна, има милион комари — ето, тук лети друг, да му се не види.
— Виж какво, не се ядосвай. Не държа да идвам с вас.
Ксандра остави кутията с филтри за кафе-машината.
— Е, какво решаваш? — попита тя. — Да променям ли резервацията или не?
— За какво говорите вие двамата? — долетя приглушено гласът на баща ми от съседната стая, където се беше разположил сред поставки с кръгли следи от чаши, празни кутии от цигари и маркирани таблици за бакара.
— За нищо особено — подвикна Ксандра. После, няколко минути по-късно, когато машината засвистя и зарони капки кафе, тя потри очи и каза със сънено-хрипкав глас: — Не съм казвала, че не искам да дойдеш.
— Знам. Не твърдя, че си казвала. — После добавих: — И имай предвид, не аз оставям вратата отворена. Оставя я татко, когато излиза навън, за да говори по телефона.