— „Бастард и Кейси“! Това е гадно, а? Кейси как да е, ама да наречеш собственото си дете „Бастард“ на празник по телевизията?
— Не е казал такова нещо.
— Добре де, ти нали знаеш всичко, какво каза тогава?
— Откъде да знам какво, по дяволите, е казал?
— А защо тогава спориш с мен? Защо си въобразяваш, че винаги знаеш повече от мен? Какъв й е проблемът на тази страна? Как е успял толкова тъп народ да стане толкова богат и арогантен? Американци… филмови звезди… телевизионни звезди… дават на децата си имена като Епъл, Бланкет, Блу и Бастард92 и всякакви други идиотщини.
— И смисълът на това, което каза, е…?
— Смисълът на думите ми е, че демокрацията служи като извинение за всяка шибана дивотия. Насилие… алчност… глупост… всичко е окей, ако го правят американците. Така ли е? Прав ли съм?
— Ти май наистина не можеш да млъкнеш, а?
— Знам какво чух — ха! Бастард! Ето какво ще ти кажа. Ако си мисля, че детето ми е копеле, със сигурност ще му дам някакво друго шибано име.
В хладилника имаше крилца, такитос и коктейлни наденички, които Ксандра беше донесла, както и кнедли от китайския ресторант в един търговски център, където баща ми обичаше да се храни, но докато стигнем до яденето, водката (приносът на Борис към честването на празника) беше вече преполовена, и всеки момент можеше да ни прилошее. Борис — който понякога изпадаше в сериозно настроение, когато се напиеше, и проявяваше типично руската слабост към трудни теми и въпроси, на които не съществува отговор — седеше на мраморния плот на бара, размахваше вилица с набодена на нея коктейлна наденичка, и говореше малко хаотично за бедността, капитализма, промените в климата и за шибаното съсипване на света изобщо.
В някакъв момент, вече съвсем объркан, аз казах:
— Борис, млъквай. Не ми се слуша вече.
Той беше отишъл в стаята ми, за да вземе „Уолдън“, и четеше на глас един дълъг откъс, който по някакъв начин трябваше да подкрепи онова, което той настояваше да каже.
Хвърлената книга — за щастие с меки корици — ме улучи по скулата.
— „Изчезни“ — каза той на руски. — Махай се!
— Аз съм си у дома, тъп нещастник такъв.
Коктейлната наденичка — както си беше набодена на вилицата — прелетя покрай главата ми и едва не ме улучи. Но и двамата се смеехме. Към средата на следобеда бяхме се натаралянкали до ушите: търкаляхме се по килима, препъвахме се един друг, смеехме се и ругаехме, пълзяхме на четири крака. По телевизията предаваха някакъв футболен мач, и макар че той дразнеше и двама ни, не ни се занимаваше да търсим дистанционното, за да сменим канала. Борис се беше насвяткал така, че се опитваше да говори с мен на руски.
— Говори на английски или млъкни — казах аз, опитвайки се да се задържа, хванал парапета на стълбата, и се приведох така несръчно, за да избегна удара му, че паднах върху ниската масичка.
— Ти меня достал! Пошёл ты!93
— Дрън-дрън-дрън — отвърнах аз с лигав момичешки глас, легнал по корем на килима. Подът се люлееше и надигаше като корабна палуба. — Балалайка-таратайка.
— Шибан „телик“ — каза Борис, рухвайки на пода до мен и ритна смешно в посока към телевизора. — Не ми се гледат тези лайна.
— Ами виж какво, да му се не види — търкулнах се на една страна, притиснал ръка към стомаха си, — и на мен не ми се гледа.
Всичко се размиваше пред очите ми, около предметите имаше ореоли, трептящи извън обичайните им граници.
— Хайде да гледаме времената — каза Борис и запълзя на колене през дневната. — Искаме да видим какви са времената в Нова Гвинея.
— Ще трябва ти да търсиш, не знам на кой канал е.
— Дубай! — възкликна Борис, рухвайки на четири крака — последва сълзлив поток руска реч, в която разпознах една-две нецензурни думи.
— Английский! Говори на английски!
— Там сняг вали? — той ме хвана за рамото и ме разтърси. — Човекът казва, че вали сняг, луд човек, ты видеш?! Сняг в Дубай! Чудо, Потър! Гледай!
— Това е Дъблин, задник такъв. Не е Дубай.
— Вали отсюда! Разкарай се!
Тогава трябва да съм скъсал лентата (това се случваше много често, когато Борис идваше у нас с бутилка), защото следващото, което помня, е съвсем различна светлина, в която стоях на колене до плъзгащите се врати, до мен на килима имаше локва повръщано, а аз бях подпрял чело на стъклото. Борис спеше дълбоко, легнал по корем и хъркаше щастливо, провесил ръка от дивана. Попчик също спеше, подпрял доволно муцуна върху тила на Борис. Чувствах се отвратително. Една мъртва пеперуда се люшкаше по повърхността на водата в басейна. Чуваше се ясно бръмченето на някаква машина. Удавени щурци и бръмбари се мятаха, понесени от завихрената вода в пластмасовите цедки на филтрите. Отгоре залязващото слънце озаряваше крещящо ярко и безчовечно кървавите пластове облаци, които навеждаха на мисли за края на дните, кадри от катастрофи и унищожение: взривяване на атоли в Тихия океан, дивеч, препускащ пред стена от пламъци.