Замислих се над чутото.
— Баща ти не е… ммм, много як — казах. — Искам да кажа, не виждам как…
— Не, не с юмруци. А с — как му викате — той замахна с ръка, сякаш удряше нещо — тръбен ключ.
Мълчах. В жеста на Борис, който имитираше удара с тръбен ключ, имаше нещо, което подсказваше, че говори истината.
Борис — който се опитваше да си запали цигара — въздъхна, издишвайки дим.
— Искаш ли? — той ми подаде цигарата и си запали нова, после потърка брадичката си с кокалчетата на пръстите и каза: — Ох! — плъзгайки напред-назад пръсти по нея.
— Боли ли?
Той се засмя сънливо и ме удари по рамото:
— А ти как мислиш, идиот такъв?
Скоро и двамата вече залитахме от смях и пълзяхме на четири крака по чакъла. Колкото и пиян да бях, мислите ми бяха странно ясни и хладни, сякаш гледах всичко отдалече. После, в някакъв момент — покрити с прах от търкалянето и боричкането по земята — ние вече вървяхме, залитайки, към къщи, в почти пълен мрак, сред редиците пусти къщи, обгърнати от гигантската пустинна нощ, под ярко просветващите звезди, а Попчик подтичваше отзад, докато ние се люшкахме насам-натам и се смеехме така силно, че се задавяхме, задъхвахме и едва не повръщахме край пътя.
Той пееше с пълно гърло, същата песен като преди:
Ритнах го.
— На английски!
— Ето, ще те науча да я пееш. А-а-а…
— Кажи ми какво означават думите.
— Добре, ще ти кажа. „Имало някога две котенца малки…“ — запя Борис:
— „Две котенца малки“?
Той се опита да ме удари и едва не падна.
— Майната ти! Не съм стигнал до хубавата част.
Избърса устата си с ръка, отметна глава и запя:
Когато стигнахме до вкъщи — вдигахме прекалено много шум и постоянно си шъткахме един на друг — видяхме, че гаражът беше празен — у дома нямаше никого.
— Слава Богу! — възкликна Борис разпалено, просвайки се на бетона, за да благодари на Господ.
Хванах го за яката на ризата.
— Ставай!
Вътре — на светло — стана ясно, че той е в ужасно състояние: навсякъде по него имаше кръв; окото му беше само един процеп в лъскавата, подпухнала кожа.
— Стой така — казах, пуснах го да седне в средата на килима в дневната, и отидох със залитане в банята, за да намеря нещо, с което да почистя раната му. Само че там нямаше нищо друго освен шампоан и шише със зелен парфюм, спечелено от Ксандра на някаква игра с награди в хотел „Уин“. В замъгления ми от пиене мозък проблесна нещо, което ми беше казвала майка ми — че ако няма друг антисептик, може да се ползва и парфюм, и аз се върнах в дневната, където Борис се търкаляше на килима, а Попър душеше обезпокоено окървавената му риза.
— Ето — казах, избутах кучето настрана и започнах да попивам окървавеното място на челото му с навлажнена кърпа. — Не мърдай.
Борис се отдръпна и изръмжа:
— Какво правиш, по дяволите?
— Млъквай — отвърнах, придържайки косата му така, че да не пада в очите.
Той измърмори нещо на руски. Опитвах се да действам внимателно, но бях не по-малко пиян от него, и когато пръснах раната с парфюм, той изпищя и ме цапна през устата.
— Какво, да му се не види… — казах, докосвайки устната си — когато отделих пръсти от нея, по тях имаше кръв. — Виж какво ми направи.
— Блядь94 — изрева той, закашля се и замахна с ръка във въздуха. — Това вони. С какво ме наплеска, курво?
Избухнах в смях; не можех да спра.
— Копеле — изрева той и ме блъсна така силно, че паднах. Но и той се смееше. Протегна ръка, за да ми помогне да стана, но аз я отблъснах с ритник.
— Разкарай се! — смеех се толкова силно, че едва успявах да произнеса думите. — Миришеш ми на Ксандра.
— Господи, ще се задуша. Трябва да смъкна това нещо от себе си.
Излязохме, залитайки, навън — смъквайки в движение дрехите си, подскачайки на един крак, докато събувахме панталоните си — и скочихме в басейна: лоша идея, осъзнах го в необратимия миг, когато вече политах надолу, преди да се забия във водата, мъртвопиян и толкова зашеметен, че не бях в състояние дори да ходя. Студената вода ме блъсна с такава сила, че почти ми изкара дъха.