— За теб не знам — казах, поемайки цигарата от него, — но аз имам нужда от някаква истинска храна.
— Какво да правим тогава?
— Трябваше да идем на училище.
— Хм — Борис вече беше обяснил, че ходи на училище, защото и аз ходя, и защото няма какво друго да се прави.
— Не, сериозно. Трябваше да отидем. Днес в менюто има пица.
Борис изкриви лице в гримаса на искрено съжаление.
— Да му се не види. — Училището имаше и друга страна — там поне ни хранеха. — Сега вече е много късно.
xxv.
Понякога нощем се будех разплакан. Най-лошата страна на експлозията беше, че я носех в тялото си — горещината, разтърсващата до кости ударна вълна. В сънищата ми винаги имаше два пътя, по които можех да изляза оттам — един светъл и един тъмен. Налагаше се да избера тъмния, защото по светлия беше много горещо и се виждаше как трептят пламъци. Но на тъмния път бяха труповете.
За щастие Борис никога не се стряскаше и никога не проявяваше раздразнение, когато го будех, като че ли идваше от свят, в който в един среднощен вопъл от мъка няма нищо толкова необичайно. Понякога той вземаше Попчик — който хъркаше пред леглото ни — и го поставяше, като отпусната, сънлива купчинка — на гърдите ми. Така закотвен — чувствайки топлината на телата им край мен — аз лежах, броях на испански или се опитвах да си припомня всички думи, които знаех на руски (повечето нецензурни), докато не заспях отново.
Когато бях току-що пристигнал във Вегас, се опитвах да се почувствам по-добре, представяйки си, че майка ми е още жива и че животът й тече съгласно обичайната нюйоркска рутина — разменя по някоя дума с портиерите, купува си кафе и мъфин от закусвалнята, чака на перона „шестицата“, застанала до сергията за вестници. Но не успях да поддържам дълго тази илюзия. Сега, когато заравях лице в чужда възглавница, която изобщо не миришеше на нея, нито пък на дома, мислех за апартамента на семейство Барбър на Парк Авеню или, понякога, за къщата на Хоуби в Гринич Вилидж.
„Съжалявам, че баща ти е разпродал вещите на майка ти. Ако ми беше казал, можеше аз да купя някои от тях и да ги запазя за теб. Когато сме натъжени — поне с мен е така — може да ни подейства успокояващо докосването до познати предмети, допирът на нещата, които не се променят.
Твоите описания на пустинята — този океан от безкрайна, ослепителна светлина — звучат ужасно, но са и много красиви. Може би има нещо добро и в онази недокоснатост и пустота. Светлината на далечното минало е различна от светлината на днешния ден и все пак тук, в тази къща, на всяка крачка нещо ми напомня за миналото. Но когато си мисля за теб, имам чувството, че си отплавал с кораб по море — надалеч в една чужда, сияйна далечина, където няма пътища, а само звезди и небе.“
Това писмо пристигна, пъхнато в старо издание на „Вятър, пясък и звезди“95 на Сент-Екзюпери, което четях и препрочитах. Държах писмото в книгата, където постепенно ставаше все по-изпомачкано и мръсно от постоянно четене.
Борис беше единственият човек във Вегас, на когото бях разказал как загина майка ми — за негова чест може да се каже, че той прие описанието с лекота; в собствения си живот бе преживял толкова хаос и насилие, че разказът ми като че ли изобщо не го шокира. Беше виждал големи експлозии в мините около Бату Хиджау96 и други места, за които никога не бях чувал, където работел баща му, и — без да познава подробностите — беше в състояние да направи доста точни предположения за типа експлозиви, които са били използвани. Колкото и да беше бъбрив, у него имаше и някаква потайност, и аз му вярвах, че няма да разкаже нищо никому, без да се налага да го моля за това. Може би защото самият той беше без майка и се беше привързвал силно към хора като Бами, „асистента“ на баща му, Евгений, и Джуди, жената на собственика на кръчмата в Кармиуолог — той не намираше нищо странно в моята привързаност към Хоуби.
— Хората обещават да пишат, а не пишат — каза той веднъж, когато седяхме в кухнята и гледахме последното писмо от Хоуби. — А този приятел ти пише постоянно.
— Да, той е мил човек.
Бях се отказал от опитите си да обясня на Борис що за човек бе Хоуби: да опиша къщата, работилницата, обичая му да изслушва внимателно, което толкова го отличаваше от моя баща, и най-вече създаваната от него приятна духовна атмосфера — мъглива, есенна; мекия, дружелюбен микроклимат, благодарение на който в негово присъствие се чувствах уютно и в безопасност.
Борис бръкна с пръст в отворения буркан с фъстъчено масло на масата между нас и го облиза. Беше започнал да харесва фъстъченото масло, което (както и бонбоните „маршмалоу“) не се намирало лесно в Русия.