— Е, хайде де. Пилето може да почака. Нали? Сигурен съм, че може — говореше като картечница. — Може да приберете и останалите неща в хладилника. Ще го изядем утре, на коледния обяд — нали още ще бъде „праздник“? Или само Бъдни вечер е „праздник“? Бъркам ли нещо? Е, добре, тогава ще празнуваме нашия… Коледен ден. Нова традиция. Вчерашното ядене така или иначе е по-вкусно. Слушайте, ще бъде фантастично. Борис — той вече извеждаше Борис вън от кухнята, — кой номер ризи носиш, другарю? Не знаеш? Имам едни стари ризи от „Брук Брадърс“, би трябвало да ти ги дам всъщност всичките, не ме разбирай погрешно, ризите са страхотни, сигурно ще ти стигат до коленете, но пък на мен яките са ми малко тесни, а ако запретнеш ръкавите, ще изглеждат чудесно…
xxviii.
Въпреки че живеех в Лас Вегас вече почти половин година, за четвърти или пети път се озовавах на „Стрип“ — а Борис (когото движението по нашата малка орбита между училището, мола и дома удовлетворяваше напълно) практически изобщо не беше стъпвал в истинския Вегас. Зяпахме удивени неоновите водопади, електрическата светлина, грееща, пулсираща, лееща се и бълбукаща навсякъде около нас, а вдигнатото нагоре лице на Борис ставаше ту червено, ту златно в безумния порой от светлини.
Когато влязохме в хотел „Венишън“, видяхме истински канал, с истинска, миришеща на химически препарати вода, по която плаваха гондоли, оперни певци в сценични костюми пееха Stille Nacht и Ave Maria под изкуствено небе. Двамата с Борис се тътрехме, обзети от неловкост, чувствахме се зле облечени, влачехме крака, прекалено зашеметени, за да възприемем всичко това. Баща ми беше резервирал маса в един луксозен италиански ресторант, чиито стени бяха покрити с дъбова ламперия — аванпост на по-прочутия ресторант със същото име в Ню Йорк.
— Поръчвайте всичко, каквото ви се иска — каза баща ми, издърпвайки стол, за да седне Ксандра. — Аз черпя. Отпуснете му края.
Изпълнихме буквално инструкциите му. Ядохме флан от аспержи с лучен винегрет; пушена сьомга; карпачо от пушена треска; паста „перчатели“ с артишок и черни трюфели; хрупкав костур с шафран и зелен фасул; стек на скара, задушени ребърца; и пана кота, и тиквен сладкиш, и сладолед със смокини за десерт. Тази вечеря водеше с много дължини в моята класация за най-вкусно ядене, не бях ял нищо подобно от месеци, а може би и никога; а Борис — който изяде сам две порции треска — беше изпаднал в екстаз.
— Ах, прекрасно — каза той за петнайсети път, почти мъркайки, когато хубавата млада сервитьорка донесе още една чиния с бонбони и бишкоти за кафето. — Благодаря ви! Благодаря ви, господин Потър, Ксандра — каза той отново. — Беше много вкусно.
Баща ми — който не беше ял много в сравнение с нас (Ксандра също не яде много) — побутна чинията си настрана. Косата на слепоочията му беше влажна, а лицето му беше толкова яркочервено, че почти светеше.
— Благодарете на онзи дребен китаец с шапка на „Чикаго Къбс“, който цял следобед залагаше с мен срещу банката — каза той. — Боже мили, имах чувството, че не можем да изгубим. — В колата той вече ни беше показал неочакваната голяма печалба: тлъстата пачка стодоларови банкноти, свита на руло и стегната с ластик. — Печелившите карти идваха неспирно. Щастливо разположение на Меркурий, а и луната беше висока. Искам да кажа — беше магия. Знаете ли, понякога около масата се появява светлина, някакво видимо сияние, и съзнаваш, че то се излъчва от теб, разбирате ли? Ти си светлината! Там има едно фантастично крупие, Диего, обичам този Диего — искам да кажа, луда работа, той досущ прилича на Диего Ривера, художника, само че облечен в суперелегантен шибан смокинг. Разказвал ли съм ви за този Диего? Работи в казино „Фламинго“98 от четиридесет години, още от старите времена. Едър, пълен, страхотен тип. Мексиканец, нали разбирате. А как светкавично се плъзгат ръцете му, и онези огромни пръстени — той раздвижи пръсти — бакаРРРа! Господи, колко обичам тези стари мексиканци в залата за бакара, имат такъв страхотен стил! Плесенясали, елегантни старци, дори пълнотата им отива, разбирате ли? Така или иначе, ние бяхме на масата на Диего, двамата с онзи китаец, той също беше страшно забавен, с очила с рогови рамки, не разбира и дума английски, знаете, и само повтаря „Сан Бин! Сан Бин!“, налива се с онзи идиотски жасминов чай, който те пият, на вкус е като пепел, но обичам миризмата, това е миризмата на късмета, и беше невероятно — така ни вървеше, Боже мили, и всички онези китайки, които се бяха наредили зад нас, печелехме всяка ръка… Как мислиш — обърна се той към Ксандра — дали става да ги заведа в залата за бакара, за да ги запозная с Диего? Сигурен съм, че той страшно ще им хареса. Питам се дали е още на смяна. Какво ще кажеш?
98
Хотел и казино „Фламинго“ — третият хотел, издигнат на „Стрип“ и най-старият, който продължава да функционира. — Б.пр.