— Чукате ли се?
Борис изсумтя раздразнено — правеше го, когато нещата не се развиваха така, както искаше той.
— Мръсно подсъзнание — каза той, отмятайки косата от очите си, после допълни: — Е, какво? Какво си представяш? Карта ли да ти напиша?
— Да ти начертая.
— Ъ?
— Така се казва. Карта ли искаш да ти начертая.
Борис подбели очи. Размахвайки ръце, той отново започна да обяснява колко интелигентна била Котку, колко „жестоко печена“, колко много знаела, колко много била изживяла и колко несправедлива била преценката ми за нея и колко нечестно било, че съм се държал надменно с нея, без да си направя труда да я опозная, но аз, докато го слушах с половин ухо, хвърлях по един поглед на едно старо криминале от типа „филм ноар“ („Паднал ангел“ с Дана Андрюс), което даваха по телевизията, и не можех да не мисля, че учебната група, в която се беше запознал с Котку, беше всъщност за сериозно изостанали по предмета „гражданско образование“, ученици, които не успяваха (дори по критериите на нашето крайно непретенциозно училище) да се справят без допълнителна помощ. Борис — който се справяше с математиката без усилие, а езиците му се удаваха повече, отколкото на който и да било друг човек в кръга на познатите ми — беше принуден да посещава „гражданско образование за идиоти“, защото беше чужденец: той много се дразнеше от това изискване на училището. („За какво ми е? Да не би да имам шансове един ден да гласувам за Конгреса?“) Но Котку? — осемнайсетгодишна! Родена и израснала в Кларк Каунти! Американска поданица, като излязла от сериала „Ченгета!“ — за нея нямаше такова извинение.
Отново и отново се улавях, че се отдавам на такива недостойни мисли, и правех всичко по силите си, за да ги пропъдя. Какво ми пукаше? Да, Котку беше мръсница; да, беше прекалено тъпа, за да се справи със стандартните изисквания по гражданско образование, купуваше си от дрогериите евтини обици-халки, които постоянно се закачаха във всичко, и да, макар че тежеше едва осемдесет и един фунта, все пак ме плашеше ужасно, боях се, че е в състояние да ме нарита до смърт със заострените носове на ботушите си, ако се ядосаше достатъчно. („Тя ми е бойна мадама“, беше казал гордо Борис веднъж, докато се въртеше около мен и правеше гангстерски знаци, или по-скоро онова, което той приемаше за гангстерски знаци, а после ме зарадва, разказвайки ми как Котку изскубала окървавен кичур от косата на някакво момиче — това беше още една нейна особеност, тя непрекъснато се замесваше в някакви плашещи сбивания с момичета, повечето от които, също като нея, си бяха „бял боклук“, но понякога се биеше и с момичета от истински банди, латиноамерикански и чернокожи.) Но на кого му пукаше, че Борис харесва скапани момичета? Нима все още не бяхме приятели? Най-добри приятели? На практика братя?
От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“:
Дишането на лепило започваше с отекване на глух рев, внезапно надигналия се като вихър шум на самолетни витла: двигателите се включват! Отпускахме се обратно на леглото, потъвайки в мрак, като парашутисти, скачащи с гърба напред от самолет, въпреки че — когато бяхме вече толкова надрусани и отнесени — трябваше да внимаваме с пликовете, похлупили лицата ни, в противен случай, когато идвахме на себе си, трябваше да чистим капки засъхнало лепило от косите и от ноздрите си. Спяхме изтощени, гръб до гръб, на мръсни чаршафи, вмирисани на куче и пепел от цигари, Попчик хъркаше до нас с корема нагоре, ако се заслушахме достатъчно внимателно, можехме да доловим шума на въздуха, нахлуващ през отворите на климатика, подобен на подсъзнателно дочут шепот. Вятърът не спираше по цели месеци, навяваният пясък потракваше по прозорците, повърхността на водата в басейна се нагърчваше зловещо. Сутрин — силен чай, краден шоколад. Борис хващаше в шепа кичури от косата ми и дръпваше рязко, а после ме ритваше в ребрата. „Събуждай се, Потър! Изгрей, слънчице!“
Убеждавах се, че той не ми липсва, но ми липсваше. Надрусвах се сам, гледах филми за пълнолетни и канал „Плейбой“, прочетох „Гроздовете на гнева“ и „Къщата със седемте кули“ (и двете можеха да минат за най-скучните книги, писани някога) — и в продължение на хиляди часове, време, през което можех да науча датски или да свиря на китара, ако бях опитал — се шляех по улиците с разбития скейтборд, който двамата с Борис бяхме намерили в една от затворените къщи в квартала, които се продаваха заради неизплатена ипотека. Ходех на партита на плувния отбор с Хадли — на тези партита пиене нямаше, присъстваха и родителите — а през уикендите ходех на партита без родители, у момчета и момичета, които почти не познавах, вземахме „Ксанакс“ и пиехме шотове „Йегермайстер“, а после аз се прибирах в два сутринта с хъркащия автобус CAT, толкова надрусан, че трябваше да се държа за седалката пред себе си, за да не падам на пътеката. След училище, ако скучаех, най-лесното беше да отида да се мотая с тълпите апатични, надрусани хлапета, които блуждаеха между „Дел Тако“ и залите с аркадни игри на „Стрип“.