— Тиодор Декър — отвърнах, питайки се кой ли е той.
Човекът отново се усмихна; очите зад леко затъмнените стъкла на авиаторските очила бяха малки и проблясваха весело.
— Охо! И ти си нюйоркчанин! Познавам по говора, така ли е?
— Така е.
— Момче от Манхатън, предполагам. Прав ли съм?
— Да — потвърдих, питайки се какво точно е доловил в гласа ми. Досега не ми се беше случвало някой да познае, че съм от Манхатан само като ме чуе как говоря.
— Ей, виж ти, аз пък съм от Канарси103. Там съм роден и израснал. Винаги е приятно да срещнеш човек от Източното крайбрежие. Аз съм Нааман Силвър — той протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Силвър.
— Господин! — той се усмихна приятелски. — Обичам възпитани деца. Вече рядко се срещат такива като теб. Евреин ли си, Тиодор?
— Не, сър — отвърнах и веднага съжалих, че не казах „да“.
— Е, ето какво ще ти кажа. Според мен всеки нюйоркчанин може да бъде приет за почетен евреин. Така виждам аз нещата. Бил ли си някога в Канарси?
— Не, сър.
— Е, навремето беше фантастично място, но сега… — той сви рамене. — Родът ми живее там от четири поколения. Дядо ми, Сол, имаше един от първите ресторанти за кашерна храна в Америка. Голям, прочут ресторант. Но го затвори още когато бях дете. После, когато баща ми почина, майка ми се пренесе заедно с нас, децата, в Джърси, за да бъдем по-близо до нейното семейство и чичо ми Хари — той постави ръка на костеливия си хълбок и ме погледна. — Баща ти тук ли е, Тио?
— Не.
— Не? — той надникна зад гърба ми, към вътрешността на къщата. — Жалко. Знаеш ли кога ще се върне?
— Не, сър — отвърнах.
— Сър. Добре звучи. Добро дете си ти. Да ти кажа, напомняш ми на мен самия, какъвто бях на твоите години. Току-що завършил обучението си в йешива104 — той вдигна ръце със златни гривни на загорелите, космати китки — и виждаш ли тези ръце? Бяха бели като мляко. Като твоите.
— Ъъ — все още стоях объркан на прага, — бихте ли искали да влезете? — Не бях уверен, че е редно да каня непознат у дома, но бях самотен и скучаех. — Можете да почакате тук, ако искате, но не знам със сигурност кога ще се прибере той.
Той отново се усмихна.
— Не, благодаря. Имам да обиколя още много места. Но ето какво, ще бъда откровен с теб, защото си добро дете. Търся си от баща ти и главницата, и горницата. Знаеш ли какво означава това?
— Не, сър.
— Е, да си жив и здрав. Не ти трябва да знаеш и се надявам никога да не разбереш. Едно само ще ти кажа, това не е добра бизнес-политика — той постави дружелюбно ръка на рамото ми. — Ако щеш вярвай, Тиодор, но аз умея да работя с хора. Не обичам да ходя по къщите и да разговарям с децата, както става сега с теб. Това не е редно. В обичайния случай бих отишъл там, където работи баща ти и бихме си поговорили кротко с него. Само че той е труден за намиране — това вероятно вече ти е ясно.
Чувах, че телефонът вътре звъни: бях почти сигурен, че е Борис.
— Май ще е по-добре да идеш да отговориш — каза любезно господин Силвър.
— Не, няма проблем.
— Върви, върви. Струва ми се, че е редно да отговориш. Аз ще чакам тук.
Обзет от нарастващо безпокойство, влязох вкъщи и вдигнах слушалката. Както и предполагах, беше Борис.
— Кой беше? — попита той. — Не е била Котку, нали?
— Не. Виж какво…
— Мисля, че е отишла при този тип, Тайлър Оловски. Имам такова странно усещане. Е, може да не е точно „при“ него. Но са си тръгнали заедно от училище, говорела с него на паркинга. Разбираш ли, през последния час са заедно — дърводелство или нещо подобно…
— Борис, съжалявам, не мога да говоря сега, ще ти се обадя по-късно, става ли?
— Ще ти повярвам, ако кажеш, че не е звънял баща ти — заяви господин Силвър, когато се върнах при вратата. Погледнах зад гърба му, към белия кадилак, паркиран пред къщата. Вътре имаше двама души — шофьорът и още един човек на седалката до него. — Не беше баща ти, нали?
— Не, сър.
— Щеше да ми кажеш, ако беше той, нали?
— Да, сър.
— Защо ли не ти вярвам?
Мълчах, защото не знаех как да отговоря.
— Няма значение, Тиодор — той отново се наведе, за да почеше Попър зад ушите. — Ще го спипам рано или късно. Нали няма да забравиш да предадеш това, което ще ти кажа? И ще кажеш, че съм се отбил?
— Да, сър.
Той насочи дългия си показалец към мен.
— Как е името ми, помниш ли?
— Господин Силвър.
— Господин Силвър, точно така. Просто проверявам.
104
Йешива — в юдаизма — висше религиозно учебно заведение посветено на изучаването на Тората и Талмуда, както и на подготовката на равини. — Б.пр.