— Какво искате да му предам?
— Предай му, че съм казал, че хазартът е за туристите — заяви той. — Не за местните жители — и ме докосна леко, съвсем леко по главата със загорялата си ръка. — Бог да те благослови.
viii.
Когато Борис се появи вкъщи половин час по-късно, аз се опитах да му разкажа за посещението на господин Силвър, но макар че той се заслуша за малко, основното, което го вълнуваше, беше гневът към Котку, задето флиртувала с някакво друго момче, този Тайлър Оловски или както там му беше името, по-голям от нас с една година, който също се друсал, но бил богат и играел в училищния отбор по голф.
— Майната й — каза той гърлено, докато седяхме на пода на долния етаж и пушехме от тревата на Котку. — Не отговаря, когато й звъня. Знам, че е с него, знам го.
— Хайде стига — бях доста притеснен заради господин Силвър, но още повече ме измъчваше досадата от постоянните разговори за Котку. — Сигурно просто си е купувал трева.
— Да, но тук има и нещо повече, знам го. Тя вече не ме кани да оставам у тях, не си ли забелязал? Винаги е заета с разни неща. Дори не носи синджирчето, което й купих.
Очилата ми се бяха изкривили и аз ги наместих, побутвайки ги нагоре по носа си. Борис дори не беше купил глупавото синджирче, а го беше откраднал в мола, измъкна го и побягна, докато аз (почтеният гражданин с училищен блейзър) отвличах вниманието на продавачката с глупави въпроси за това, което ние с татко бихме искали да подарим на мама за рождения й ден.
— Хм — казах, надявайки се това да прозвучи като израз на съчувствие.
Борис се смръщи, начумерен като буреносен облак.
— Тя е курва. Знаеш ли какво направи онзи ден? Преструваше се, че плаче в час — опитваше се да накара онова копеле, Оловски, да й съчувства. Каква мръсница.
Свих рамене по този въпрос не бих възразил — и му подадох джойнта.
— Харесва го само защото има пари. Родителите му имат два мерцедеса. Е-класа.
— Това са коли за стари дами.
— Глупости. В Русия такива коли карат мафиотите. Освен това — той вдиша дълбоко дима, задържа го, размахвайки ръце, очите му се насълзиха, чакай, чакай, чакай, това е най-хубавото от всичко, разбираш, нали? — знаеш ли как я нарича той?
— Котку?
Борис я наричаше толкова упорито „Котку“, че в училище всички — дори учителите — също бяха започнали да я наричат така.
— Точно така! — каза възмутено Борис и избълва дим през устата.
— С моето име! Аз й дадох тази „кличка“105. А знаеш ли какво видях онзи ден в коридора? Бъркаше й косата.
На ниската масичка имаше два полуразтопени ментови бонбона, които баща ми беше извадил от джоба си заедно с разни рецепти и дребни пари, и аз свалих обвивката на единия и го лапнах. Бях се надрусал така, че се реех високо като парашутист, а сладкият вкус премина като огнена тръпка по цялото ми тяло.
— Бъркал й косата? — повторих, а бонбонът затрака шумно по зъбите ми. — Я пак?
— Ето така — обясни той, размърда пръсти, сякаш разчорляше някого, дръпна си за последен път от джойнта и го изгаси. — Не знам каква е думата.
— На твое място не бих се безпокоил — казах и отново отпуснах глава назад на дивана. — Знаеш ли, трябва да опиташ тези ментови бонбони. Страхотни са на вкус, наистина.
Борис потърка лицето си с ръка, плъзгайки я отгоре надолу, после тръсна глава като куче, което се отърсва от вода.
— Уау — каза той, прокарвайки и двете си ръце през разчорлената си коса.
— Да, и аз съм така — казах след кратко, пулсиращо мълчание. Мислите ми се влачеха, тежки и лепкави, и успяваха да изплуват с усилие на повърхността.
— Как?
— Надрусан.
— О, така ли? — той се разсмя. — И колко надрусан?
— Доста съм се отнесъл, приятелю — усещах ментовия бонбон на езика си — със силен вкус, огромен, с размера на голям камък, като че ли едва успявах да говоря, защото той беше в устата ми.
Последва мълчание, изпълнено с покой. Беше към пет и половина следобед, но дневната светлина беше ясна и ярка. Няколко мои бели ризи бяха прострени навън, до басейна и се развяваха, блестящо бели, издувайки се като корабни платна. Притворих очи, чувствайки как червена светлина прогаря клепачите ми, и се отпуснах назад на дивана (станал внезапно много удобен), като че ли той беше полюшваща се лодка, и се замислих за Харт Крейн, чието творчество изучавахме сега по английски. Бруклинският мост. Как бе станало така, че това стихотворение не ми беше попадало в Ню Йорк? И защо не бях обръщал никакво внимание на моста, който бях виждал на практика всеки ден? Чайките, шеметната височина. „Спомням си киното и неговите измамни панорами…“106