— Ъъъ, господин Брейсгърдъл — казах аз.
— А за кого да предам? — и нейният, и моят глас отекваха прекалено силно, защото баща ми слушаше на другата слушалка.
— Тиодор Декър.
— О, да — произнесе мъжки глас отсреща. — Ало! Тиодор? Как се чувстваш?
— Добре.
— Говориш така, като че ли си настинал. Кажи ми. Настинал ли си — може би малко?
— Да — отвърнах колебливо. В другия край на стаята баща ми произнасяше само с устни думата „ларингит“.
— Неприятна история — произнесе отекващият глас — толкова високо, че ми се наложи да отдръпна малко слушалката от ухото си. — Никога не съм мислел, че хората може да настиват на такова слънчево място като това, където живееш ти. Така или иначе, радвам се, че се обади — не знаех как точно да се свържа пряко с теб. Знам, че сигурно все още ти е много тежко. Но се надявам нещата да са по-добре от последния път, когато те видях.
Мълчах. Нима бях виждал този човек?
— Беше много лош момент — каза господин Брейсгърдъл, разбрал правилно мълчанието ми.
Кадифеният му, равен глас събуди спомена.
— О, да — казах аз.
— Историята за снежната буря, помниш ли?
— Точно така.
Той се беше появил около седмица след смъртта на майка ми; възстар човек с гъста бяла коса — елегантно облечен, с раирана риза и папийонка. Двамата с госпожа Барбър като че ли се познаваха, или поне като че ли той познаваше нея. Беше седнал срещу мен в креслото, което беше най-близо до дивана и бе говорил дълго, неща, които ме объркваха, но единственото от тях, което бе останало в съзнанието ми, беше разказът му как се запознал с майка ми: имало силна снежна буря, не се виждали никакви таксита, когато — сред ветрилообразни пръски мокър сняг — едно заето такси преорало снега на ъгъла на Осемдесет и четвърта улица и Парк Авеню. Прозорецът се смъкнал и майка ми („очарователна като видение!“) надникнала, казала, че отива до Източна Петдесет и седма и попитала дали той не е в същата посока.
— Тя често говореше за тази буря — казах аз. Баща ми — със слушалката, залепена за ухото — вдигна рязко поглед към мен. — Когато нямало достъп до града.
Господин Брейсгърдъл се разсмя.
— Каква прелестна млада дама! Бях закъснял за делова среща — с една възрастна доверителка, наследница на корабни магнати, която междувременно, уви, е покойница. Така или иначе, слязох от нейния пентхаус на улицата — влачейки, разбира се, и чантата си с документите — и видях, че е навалял цял фут сняг. Цареше съвършено мълчание. Деца влачеха шейните си по Парк Авеню. Така или иначе, след Седемдесет и седма улица метрото беше спряло и аз тъкмо почнах да газя до колене в снега, когато — хоп! се появи едно жълто такси и майка ти в него. Забиха спирачки със скърцане, все едно, че я бяха изпратили от спасителен екип. „Качете се, ще пътуваме заедно.“ Центърът беше напълно пуст… снежинките кръжаха наоколо, и сякаш всички светлини в града бяха запалени. А ние се движехме с две мили в час — със същия успех можеше да сме и в шейна — минавахме на червено, нямаше никакъв смисъл да се спира. Помня, че разговаряхме за Феърфийлд Портър110 — наскоро в Ню Йорк бе имало негова изложба — после преминахме към Франк О’Хара и Лана Търнър, спорехме коя година бяха затворили окончателно стария ресторант на „Хорн енд Хардарт“, „Автомат“111. А после открихме, че работим от двете страни на една и съща улица! Беше началото на едно красиво приятелство, както се казва.
Хвърлих поглед към баща си. Изражението му беше странно, беше стиснал устни, сякаш за да не повърне върху килима.
— Поговорихме тогава за състоянието, завещано от майка ти, ако си спомняш — продължи гласът на другия край на линията. — Не говорихме много, моментът не беше подходящ. Но се надявах, че ще се отбиеш при мен, когато се почувстваш способен да понесеш такъв разговор. Бих ти се обадил по телефона, преди да напуснеш града, ако знаех, че заминаваш.
Погледнах баща си; после сведох очи към листа в ръката си и изтърсих:
— Искам да отида в частно училище.
— Наистина ли? — попита господин Брейсгърдъл. — Струва ми се, че това е отлична идея. А къде имаш намерение да отидеш? Да се върнеш на изток? Или пък някъде там, при вас?
Не бяхме обмислили това. Погледнах баща си.
— Ъъ — измънках аз — ъъ… — докато баща ми правеше гримаси и размахваше яростно ръка.
— Може и да има добри частни интернати по Западното крайбрежие, но не съм чувал за такива — казваше господин Брейсгърдъл. — Аз съм завършил „Милтън“112, което ми осигури прекрасни преживявания. Най-големият ми син също отиде там, но остана само една година, реши, че това не е подходящо място за него…
111
„Хорн енд Хардарт“ поставят през 1902 г. началото на верига ресторанти с автомати за храна и напитки; веригата, предлагаща евтина храна, е особено популярна по време на депресията и продължава да съществува до 60-те години, след което е изместена от големите вериги за бързо хранене, последният ресторант „Автомат“, на 42 улица и Трето Авеню, затваря врати през април 1991 година. — Б.пр.
112
Престижно училище и интернат за ученици от 9 до 12 клас в Масачузетс, известно и като „Академия Милтън“. — Б.пр.