— Можеш да ми вярваш, тези неща стават бързо. Пристигат от социалните служби — хората, които работят с малолетни, и така нататък — бях преброил парите — хиляда триста двайсет и един долара, плюс дребни монети; имаше много повече в чипове, почти пет хиляди долара, но по-добре беше да й ги оставим.
— Половината за теб, половината за мен — казах аз, като започнах да разпределям парите на две равни купчини. — Тук има достатъчно за два билета. Вероятно ще закъснеем за последния полет, но все пак трябва да побързаме и да вземем такси до летището.
— Сега? Тази вечер?
Спрях да броя и го погледнах.
— Нямам си никого тук. Никого. Nada115. Ще ме натикат в дом за сираци, преди изобщо да успея да разбера какво става.
Борис посочи с глава тялото на Ксандра — беше много притеснително, защото така, както се бе проснала по лице на матрака, прекалено много приличаше на мъртва.
— Ами тя?
— Какво, по дяволите, ме интересува? — казах след кратко мълчание. — Какво предлагаш да правим? Да чакаме, докато се събуди и открие, че сме я обрали?
— Не знам — каза Борис, оглеждайки я колебливо. — Просто ми е кофти заради нея.
— Е, няма защо да ти е кофти. Тя не ме иска. Тя самата ще се свърже с тях в мига, когато осъзнае, че се е накиснала с мен.
— С тях? Не мога да разбера кои са тези „те“.
— Борис, аз съм малолетен — чувствах прекалено познатото надигане на паниката — може би положението не беше на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но аз го приемах почти така, сякаш къщата се изпълваше с дим, а изходите се затваряха. — Не знам каква е процедурата в твоята страна, но аз нямам никакви роднини, нито пък приятели тук…
— Ами аз? Имаш мен!
— И какво смяташ да направиш? Да ме осиновиш? — аз се изправих. — Виж какво, ако ще идваш, трябва да побързаме. У теб ли е паспортът ти? Ще ти трябва за самолета.
Борис вдигна ръце по своя руски маниер, с което искаше да каже „стига вече“.
— Чакай! Всичко това се случва прекалено бързо.
Спрях, вече застанал на прага.
— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, Борис?
— Моят проблем?
— Нали ти искаше да избягаш? Ти ме караше да тръгна с теб! Снощи.
— Къде отиваш? В Ню Йорк?
— Къде другаде?
— Искам да отида някъде, където е топло — каза той незабавно. — В Калифорния.
— Това е лудост. Кого познаваме…
— Калифорния! — възкликна той ликуващо.
— Ама… — въпреки че аз самият не знаех почти нищо за Калифорния, можех със сигурност да предположа, че (ако изключим мелодията на California ueber alles116, която тананикаше в момента) Борис знаеше още по-малко. — Къде в Калифорния? В кой град?
— На кого му пука?
— Това е голям щат.
— Фантастично! Ще бъде супер. Ще си стоим надрусани постоянно — ще четем книги — ще кладем лагерни огньове. Ще спим по плажовете.
Вгледах се в него в продължение на един непоносимо дълъг момент. Лицето му пламтеше, устните му бяха потъмнели от червеното вино.
— Добре — казах, съзнавайки отлично, че прекрачвам границата и се насочвам към най-голямата грешка в живота си, към дребните кражби, просията с чашка за монети, дремане по тротоарите, безпризорност, към провала, от който никога нямаше да се съвзема.
Той блаженстваше.
— На плажа, а? Съгласен ли си?
Ето как човек тръгва по погрешния път — толкова бързо става.
— Където искаш — отвърнах, отмятайки косата от очите си. Бях изтощен до смърт. — Но трябва да тръгваме веднага. Моля те.
— Какво, сега, на минутата?
— Да. Имаш ли нужда да се прибереш вкъщи, за да си вземеш нещо?
— Тази вечер?
— Не се занасям, Борис — обясненията с него събудиха у мен нов пристъп на паника. — Не мога просто да седя тук и да чакам… — оставаше и проблемът с картината, не бях убеден как да се справя с него, но успеех ли да измъкна Борис от къщата, сигурно щях да намеря някакъв начин. — Хайде, моля те.
— Толкова лоши ли са социалните служби в Америка? — попита недоверчиво Борис. — Говориш така, като че ли става дума за ченгетата.
— Идваш ли с мен? Да или не?
— Трябва ми малко време. Искам да кажа — продължи той, тръгвайки след мен, — не можем да тръгнем сега! Наистина… кълна ти се. Дай ми един ден! Само един ден!
— Защо?
Той като че ли изпадна в затруднение.
— Ами, виж какво, защото…
— Защото?
— Защото… защото трябва да се видя с Котку! И… разни други неща! Честно, не може да тръгнеш тази нощ — продължи той, когато аз не отговорих. — Вярвай ми. Ще съжаляваш, казвам ти истината. Ела у нас! Почакай до сутринта и тръгни тогава!