Но аз не го направих. А всъщност може би така беше по-добре — казвам това сега, макар че дълго и горчиво съжалявах, че не съм го сторил. Изпитвах облекчение най-вече, задето в това необичайно за мен състояние на бъбривост и желание да говоря се бях възпрял да изтърся онези думи, които трептяха на върха на езика ми, онова, което така и не бях казал, макар че и двамата го знаехме достатъчно добре, без да му го казвам на глас — думите, разбира се, бяха „обичам те“.
xx.
Поради силната ми умора ефектът на наркотика не беше много дълготраен — поне не и приятната му част. Шофьорът на таксито — съдейки по акцента му, предположих, че е преселник от Ню Йорк — незабавно подуши, че нещо не е наред и се опита да ми даде карта, с която можех да набера номератора на Националната служба за избягали от дома си деца, но аз отказах да я взема. Когато го помолих да ме закара до гарата (без дори да знам дали Вегас има гара — но все трябваше да има), той поклати глава и каза:
— Цайс, нали знаеш, че в „Амтрак“ не допускат кучета?
— Така ли? — попитах и сърцето ми се сви.
— На самолет — може би, не знам — беше още млад човек, с бебешко лице, малко пълен, говореше бързо, на тениската му пишеше „Пен и Телър117 на живо в «Рио»“. — Трябва да имаш кошница или нещо подобно. Струва ми се, че най-сигурно ще бъде да опиташ с автобус. Само че деца под определена възраст не могат да пътуват, ако не представят родителско разрешение.
— Нали ти казах! Баща ми почина, приятелката му ме връща при роднините ми на Изток!
— Добре де, тогава нямаш повод за безпокойство, нали?
До края на пътуването мълчах. Все още не бях осъзнал, че баща ми е мъртъв, и от време на време светлините, преминаващи като светкавици по магистралата покрай нас, събуждаха мъчителния прилив на спомена. Катастрофа. В Ню Йорк поне не ни се налагаше да се тревожим, че може да кара пиян — най-големите опасения бяха, че може да падне пред някоя кола или да го намушкат, за да му вземат портфейла, когато излиза със залитане от някой бар в три часа сутринта. Какво ли щеше да стане с тялото му? Бях разпилял пепелта на майка ми над Сентръл Парк, въпреки че май имаше забрана да се постъпва така; една вечер, на смрачаване, бяхме отишли с Анди в една безлюдна част на запад от езерото и — докато Анди пазеше, за да не ни изненадат — аз разпилях съдържанието на урната. Онова, което ме бе разстроило повече от самото разпиляване на пепелта, беше фактът, че урната беше опакована в нарязани на парчета листове от порно списания: очите ми неволно бяха спрели върху две фрази: „Азиатски гаджета по сапунена пяна“ и „Влажни, горещи оргазми“, докато сивата пепел с цвета на лунни скали ту спираше, ту се въртеше по водата в майския сумрак.
После се появиха светлините и колата спря.
— Готово, цайс — каза шофьорът и се обърна, поставил ръка на облегалката. Бяхме спрели на паркинга на автогарата „Грейхаунд“. — Как каза, че ти е името?
— Тио — казах, без да се замислям, и незабавно съжалих.
— Добре, Тио. Аз съм Джей Пи — той се пресегна, за да стисне ръката ми. — Ще изслушаш ли съвета ми за едно нещо?
— Разбира се — отвърнах, трепвайки леко. Дори с всичко останало, което се беше струпало, а то не беше малко, се притеснявах ужасно, че шофьорът може да е видял как Борис ме целува на улицата.
— Не ми е работа, но ще ти трябва нещо, в което да прибереш този Пухчо.
— Моля?
Той посочи с глава сака ми.
— Ще се побере ли вътре?
— Ъъъ…
— Освен това, така или иначе сигурно ще трябва да дадеш сака в багажното отделение. Може да се окаже прекалено голям, за да го вземеш със себе си — и тогава ще го приберат отдолу, не като в самолета.
— Аз… — нямах сили да мисля и за това. — Нямам нищо друго.
— Чакай малко. Ще потърся в канцеларията отзад — той стана, отиде до багажника и се върна с голяма платнена пазарска торба от магазин за здравословна храна, на която пишеше „Екологична Америка“. — Ако бях на твое място — продължи той, — бих отишъл да си купя билет без това пухкаво момче. Остави го при мен, за всеки случай, съгласен ли си?
Новият ми приятел се оказа прав, че не можех да се кача на „Грейхаунд“ без специален формуляр за „Малолетен без спътник“, подписан от един от родителите — а имаше и други ограничения за деца. Чиновникът на гишето — изнурен на вид мексиканец със зализана назад коса — започна да изрежда монотонно целия заплашително звучащ списък. Не се допускат прехвърляния. Не се допускат пътувания, по-дълги от пет часа. Ако лицето, упоменато във формуляра за „Малолетен без спътник“ не се появеше, за да ме посрещне, представяйки категорични доказателства за самоличност, щях да бъда предаден на службите за защита на децата или на местните представители на изпълнителната власт в града, в който щях да пристигна.