— Не можеш да държиш това куче в автобуса!
Взирах се объркано в нея. После, за свой ужас, осъзнах, че тя не е просто някаква пътничка, а шофьорът на автобуса, с униформа и фуражка.
— Чуваш ли какво казвам? — повтори тя, отмятайки агресивно глава встрани с жест, напомнящ на тик. Беше широкоплещеста като професионален боксьор; на табелката, закачена върху внушителния й бюст, бе изписано името й: „Дениз“. — Не можеш да държиш това куче в автобуса.
После махна рязко, нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Напъхай го обратно в торбата, по дяволите!“.
Покрих отново главата му — той като че ли нямаше нищо против — и останах на мястото си, усещайки как сърцето ми незабавно се смъкна в петите. Бяхме спрели в някакъв град, наречен Ефингам, в Илинойс: къщи като от картините на Едуард Хопър118, сграда на съда, напомняща на театрален декор, и транспарант, на който бе изписано на ръка: „Кръстопътят на благоприятните възможности!“
Жената-шофьор обходи с жест пътниците, насочвайки пръст към всеки от тях.
— Има ли някой от вас нещо против това животно?
Останалите пътници в задната част на автобуса — раздърпан мъж с големи, засукани мустаци; зряла жена с брекети; притеснена на вид чернокожа майка с дъщеря си, ученичка в началните класове; старче, което приличаше на У. К. Фийлдс119 с кислороден апарат и тръбички в ноздрите — всички изглеждаха прекалено стъписани, за да отговорят, само малкото момиченце, с ококорени очи, поклати едва забележимо глава: не.
Жената почака. Озърна се. После отново се обърна към мен.
— Добре тогава. Това е добра новина за теб и за зверчето, скъпи. Обаче ако някой — тя размаха пръст под носа ми, — ако някой от пътниците се оплаче, че в автобуса има животно, където и да е по време на пътуването, ще се наложи да те сваля. Ясно ли е?
Нямаше да ме изхвърли? Примигнах към нея, страхувах се да помръдна или да произнеса дори една дума.
— Ясно ли е? — повтори тя по-заплашително.
— Благодаря…
Тя поклати малко войнствено глава.
— О, не. Не ми благодари, скъпи. Защото смятам да те изхвърля от този автобус дори при едно-единствено оплакване. Само едно.
Седях и треперех, докато тя вървеше по пътеката и подкарваше автобуса. Завихме и излязохме от паркинга, а аз се боях дори да погледна другите пътници, макар да чувствах, че те всички гледат към мен.
Попър изпухтя тихичко и се нагласи отново до коляното ми. Колкото и да обичах и съжалявах Попър, никога не бях го приемал за особено интересно или интелигентно куче. Вместо това дори често ми се искаше да е някакво по-готино куче, бордър коли, лабрадор или някакъв спасител, или пък някакъв обучен за бой, преследван мелез от приют, войнствен, дребен помияр от онези, които гонят топки и хапят хората — накратко, почти всичко освен това, което беше в действителност: дамско куче, играчка, съвсем педалска картинка, куче, което се срамувах да разхождам по улицата. Не че Попър не беше симпатичен; всъщност много хора харесваха точно такива дребни, подскачащи пухкави топки — аз може би не, но някое момиченце като онова от другата страна на пътеката би го намерило край пътя, би го прибрало у дома и би започнало да му връзва панделки.
Стоях като вцепенен, преживявайки отново и отново връхлетелия ме страх: лицето на жената-шофьор, разтърсилият ме шок. Онова, което наистина ме плашеше, бе, че сега бях наясно — ако тя ме накараше да сваля Попър от автобуса, щеше да се наложи и аз да сляза с него (и какво щях да правя тогава?), дори да бяхме на някакво незнайно място насред Илинойс. Дъжд и житни ниви: и аз, застанал край пътя. Как бях успял да се привържа към такова смешно животно? Дамско кученце, което Ксандра си беше избрала?
Докато прекосявахме Илинойс и Индиана, аз седях, полюшвайки се, на мястото си, и бдях: прекалено много се страхувах, за да заспя. Дърветата бяха голи, по верандите се виждаха изгнили тикви, останали от Хелоуин. От другата страна на пътеката майката беше прегърнала малкото момиченце и му пееше тихичко: You are my sunshine. Нямах нищо за ядене, освен трохите от чипса в пакетчето, което ми беше дал шофьорът на таксито; и, с неприятния им солен вкус в устата, докато край мен преминаваха равнини, застроени с индустриални сгради, прелитаха малки, затънтени градчета, аз се почувствах премръзнал и самотен, взирах се в посърналите ниви и си припомнях песните, които навремето ми пееше майка ми. „Сладурче, сбогом, не плачи, сладурче, влакът ми лети…“120 Най-сетне — в Охайо, когато вече се смрачаваше, и лампите в тъжните, малки, рядко срещани къщички светваха една по една, аз се почувствах достатъчно спокоен, за да задряма, и клюмах с глава до Кливланд, град, огрян от студена, бяла светлина, където смених автобуса в два сутринта. Не пуснах Попър на по-дълга разходка, от каквато се нуждаеше, от страх да не ни види някой (защото какво можехме да направим, ако ни разкриеха? Да останем завинаги в Кливланд?). Но и той изглеждаше уплашен; двамата седяхме и треперехме на един уличен ъгъл в продължение на десет минути, после му дадох малко вода, сложих го в торбата и се упътих обратно към автогарата, за да се кача на автобуса.
118
Едуард Хопър (1882-1967) американски художник и график; известен не само с живописните си платна, но и с много акварели и гравюри, на които представя реалистично природни сцени и сцени от градския живот. — Б.пр.
119
Уилям Клод Дюкънфийлд (1880-1946), известен като У. К. Фийлдс, американски комедиен актьор, изпълняващ роли на егоист и мизантроп със склонност към чашката и непоносимост към кучета и деца, но не напълно антипатичен. — Б.пр.
120
„Сладурче, сбогом, не плачи…“ — песен на Ал Джолсън от филма „Певецът на джаз“ — Б.пр.