Беше посреднощ, всички изглеждаха полузаспали, което улесни прехвърлянето ни; прехвърлихме се още веднъж, по обяд на следващия ден, в Бъфало, където автобусът спря на автогарата сред хрущенето на натрупала се суграшица. Брулещият, остър вятър носеше влага; след две години в пустинята бях забравил какво е истинската зима — люта, мъчителна. Борис не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми, което беше може би разбираемо, защото ги пращах до телефона на Котку, но все пак изпратих още едно: „Бъфало, Ню Йорк, втора нощ. Надявам се, че си ОК. Нещо за Кс.?“
Бъфало е много далеч от Ню Йорк Сити; но като изключим останалия в паметта ми като сънен, трескав спомен престой в Сиракюс, където разходих Попър, дадох му вода и купих за двама ни две датски кифли със сирене, защото нямаше нищо друго — успях да спя почти през цялото време, докато минавахме Батейвия и Рочестър, и Сиракюс, и Бингамтън, подпрял буза на прозореца, където през някаква пролука нахлуваше студен въздух, а подрусването ме връщаше към „Вятър, пясък и звезди“, сякаш бях в самотната си пилотска кабина високо над пустинята.
Предполагам, че съм започнал полека да се разболявам още след престоя в Кливланд, но когато най-сетне слязох окончателно от автобуса на автогара „Порт Оторити“, беше вечер, а аз горях от треска. Мръзнех, едва се държах на краката си, а градът — за който бях копнял така отчаяно — ми се струваше чужд, шумен и студен, навсякъде около мен вятърът носеше боклук и изгорели газове, във всички посоки претичваха непознати.
Автогарата гъмжеше от ченгета. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах упътвания към най-близкия приют за деца, избягали от дома, номера на телефони, на които приемаха съобщения за избягали деца, а една жена-полицай ме загледа особено подозрително, докато вървях забързано към изхода — беше ми ясно, че след шейсет и повече часа, прекарани в автобуса, мръсен и уморен, надали имам благонадежден вид — но никой не ме спря и аз не се озъртах назад, не и докато не се отдалечих доста от входа. Няколко мъже на различна възраст и с различна националност подвикнаха подир мен, когато се озовах на улицата, тихи гласове, идващи от различни посоки („Хей, братле! Накъде си? Имаш ли нужда от такси?“), но въпреки че особено един от тях, червенокос, ми се стори съвсем приличен и приятен, не много по-възрастен от мен, дори си казах, че приличаше на момче, с което бих се сприятелил, бях достатъчно нюйоркчанин, за да не обърна внимание на веселия му поздрав и да продължа да вървя уверено, като че ли знаех къде отивам.
Мислех, че Попър ще изпадне във възторг от възможността да излезе от торбата и да ходи, но когато го поставих на тротоара, се оказа, че Осмо Авеню му идва в повече, беше толкова уплашен, че се осмели да върви само до първия ъгъл; никога досега не се бе озовавал на улица в голям град, всичко го караше да изпада в ужас (коли, клаксони, краката на хората, празните найлонови пликчета, които вятърът разнасяше по тротоара) и той ту хукваше напред, ту се стрелваше към пешеходната пътека, скачаше насам-натам, хукваше ужасено да се скрие зад мен, усуквайки каишката около краката ми така, че се препъвах и едва не паднах пред някакъв микробус, който бързаше да не изпусне зелената светлина.
Вдигнах го, размахващ лапи, и го натиках обратно в торбата (в която драскаше и пухтеше възмутено, докато накрая се укроти), а после застанах сред тълпата в пиковия час, опитвайки се да преценя накъде да тръгна. Всичко изглеждаше толкова по-мръсно и недружелюбно, отколкото си го спомнях — а беше и по-студено, улиците сивееха като стари вестници. Que faire?121, както обичаше да казва майка ми. Почти я чувах да го казва, долавях нежния й, безгрижен глас.
Често се бях питал, когато баща ми кръстосваше кухнята у дома, тряскаше вратичките на шкафовете и се оплакваше, че има нужда да пийне, какво ли означава „да имаш нужда да пийнеш“ — какво ли означава да имаш нужда от алкохол и нищо друго, нито вода, нито „Пепси“, нито каквото и да било друго. „Сега, казах си мрачно, вече знам.“ Умирах за една бира, но не бях толкова глупав, че да вляза в някоя бакалница и да се опитам да си купя бира, без да представя лична карта. Спомних си с копнеж за водката на господин Павликовски, ежедневния прилив на топлина, който бях свикнал да приемам като нещо разбиращо се от само себе си.