Неволно — защото се взирах в пространството — срещнах погледа на някакъв мъж на пейката срещу мен. Бързо извърнах очи, но беше късно; той вече ставаше и се упътваше към мен.
— Сладко помиярче — каза той и се наведе, за да потупа Попър, а после, тъй като аз не казах нищо, продължи: — Имаш ли нещо против да седна тук?
Беше жилав човек, дребен, но як на вид; а и миришеше. Станах, избягвайки погледа му, но когато се обърнах, за да си вървя, ръката му се стрелна напред и мъжът стисна китката ми.
— Какво става? — попита той с противен глас. — Не ме ли харесваш?
Изтръгнах се от хватката му и хукнах — Попър тичаше след мен, излязохме на улицата, тичахме прекалено бързо, той не беше свикнал на такова улично движение, идваха коли — сграбчих го точно навреме и прекосих тичешком Пето Авеню, озовавайки се пред хотел „Пиер“. Пешеходците бяха започнали да заглеждат преследвача ми — останал от другата страна на улицата, възпиран от светофара, но когато погледнах отново назад, вече на сигурно място в кръга светлина, която се лееше от топлия, добре осветен вход на хотела — елегантно облечени двойки; портиери, спиращи таксита — видях, че той беше изчезнал отново в парка.
Улиците бяха много по-шумни, отколкото ги помнех — и по-миризливи. Докато стоях на ъгъла край антикварния магазин „A La Vielle Russie“122 ме блъсна тежко вонята на централен Ню Йорк: конете, впрегнати в екипажите, изгорели газове от автобусите, парфюм и урина. Толкова дълго бях приемал Вегас като нещо временно — считах, че в Ню Йорк е истинският ми живот — но така ли беше наистина? „Вече не“, казах си потиснато, оглеждайки редеещите тълпи пешеходци, бързащи покрай „Бъргдорфс“.
Въпреки че всичко ме болеше и ме тресеше отново, повървях още, през няколко преки, опитвайки се да пропъдя изтръпването и слабостта от краката си, спомена за упоритото, неспирно подрусване на автобуса. Накрая обаче студът ме победи, и аз спрях такси; можех спокойно да се кача на автобус, пътят беше не повече от половин час, право по Пето Авеню до Гринич Вилидж, само че след три денонощия в автобуса не можех да понеса мисълта, че ще се подрусвам отново в автобус, дори да беше само за минута.
Доста се притеснявах от мисълта, че ще се изтърся в дома на Хоуби без предупреждение — беше ми много неудобно, защото от доста време вече не поддържахме връзка, по моя вина, не по негова; бях престанал да отговарям на писмата му. Това беше в известен смисъл естествено развитие; от друга страна, небрежното предположение на Борис („Стар педал“?) ми бе подействало, отблъсквайки ме незабележимо от Хоуби, и аз не бях отговорил на последните му две-три писма.
Чувствах се зле; чувствах се отвратително. Макар че пътуването беше кратко, трябва да съм задрямал на задната седалка, защото когато шофьорът спря колата и попита:
— Тук става ли? — аз подскочих стреснато, полагайки усилия да си спомня къде се намирам.
Магазинът — забелязах това, докато таксито се отдалечаваше — беше затворен, потънал в мрак, като че ли не бе отварян никога през цялото време на моето отсъствие от Ню Йорк. По витрините се бе наслоила мръсотия, а когато надникнах вътре, видях, че някои от мебелите са покрити с чаршафи. Нищо друго не се беше променило, само старите книги и дребните предмети — мраморните папагали, миниатюрните обелиски — бяха покрити с по-дебел пласт прах.
Сърцето ми се сви. Стоях на улицата минута-две, които ми се сториха много дълги, преди да събера смелост да натисна звънеца. Стори ми се, че стоя цяла вечност и се вслушвам в далечното ехо, въпреки че вероятно не бе изминало почти никакво време; почти се бях убедил, че в къщата няма никой (а какво щях да правя? Да се върна пеш до Таймс Скуеър, да намеря някой евтин хотел или да се предам на ченгетата, които издирваха избягали деца?), когато вратата се отвори внезапно и аз се озовах лице в лице не с Хоуби, а с някакво момиче на моята възраст.
Беше тя — Пипа. Все така дребничка (бях станал много по-висок от нея) и слаба, но изглеждаше далеч по-здрава в сравнение с последния път, когато я бях видял, лицето й се беше позакръглило; имаше много лунички; а и косата й беше някак различна, като че ли беше израснала наново с различен цвят и плътност, не беше вече червеникаворуса, а с по-тъмен, ръждивочервен цвят и малко твърда и непокорна, като на леля й Маргарет. Беше облечена като момче, по чорапи, със стари джинси и прекалено широк пуловер, но освен всичко това се беше накичила и с оранжево-розов раиран шал, какъвто би носила някоя изкукуригала бабичка. Смръщила чело, учтива, но сдържана, тя ме погледна недоумяващо със златистокафявите си очи: за нея бях непознат.