— Да, също както ти си откраднала обиците на майка ми.
— Какво…
— Онези, с изумрудите. Принадлежали са на баба ми.
— Не съм ги откраднала — тя вече говореше гневно. — Как смееш? Лари ми ги подари, даде ми ги, след като…
— Да. След като ги открадна от майка ми.
— Хм, извинявай, но майка ти е мъртва.
— Да, но не беше, когато той открадна обиците й. Случи се горе-долу година преди смъртта й. Тя се свърза със застрахователната компания — казах и повиших глас, за да възпра опита й да каже нещо. — Подаде и молба в полицията.
Не знаех дали това с полицията отговаря на истината, но можеше и да го е направила.
— Ъъъ… ти сигурно не си чувал, че съществува такова нещо като „собственост, придобита по време на брака.“
— Да, а ти вероятно не си чувала за такова нещо като „неотчуждаема наследствена вещ“. При това вие с баща ми дори не бяхте женени. Не е имал право да ти ги даде.
Мълчание. Чух как изщраква със запалката в другия край на линията, как вдишва уморено дима.
— Виж какво, хлапе. Мога ли да ти кажа нещо? Не е за парите, честно. Или за кокаина. Въпреки че мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че не съм правила такива неща, когато бях на твоите години. Мислиш се за много печен и така нататък, но си тръгнал по лош път, ти и онзи, как му беше името. Да, да — сега тя извиси глас, за да ме надвика — аз също го харесвам, но това момче е голяма беля.
— Ти ги разбираш тези работи.
Тя се засмя мрачно.
— Знаеш ли какво, хлапе? Стигала съм дотам да се боцкам няколко пъти — и наистина разбирам. Той ще свърши в затвора веднага щом навърши осемнайсет и съм готова да се обзаложа, че и ти ще се озовеш там с него. Искам да кажа, не мога да те виня — тя отново повиши глас, — обичах баща ти, но той със сигурност не беше стока, а от това, което ми е казвал, съдя, че и майка ти не е била стока.
— Окей, край. Майната ти — бях толкова бесен, че треперех целия. — Затварям.
— Не, чакай. Чакай. Съжалявам. Не трябваше да казвам това за майка ти. Не за това исках да говоря с теб. Моля те, ще почакаш ли една секунда?
— Чакам.
— Като начало — ако това те интересува — ще уредя да кремират баща ти. Съгласен ли си?
— Прави каквото искаш.
— Никога не си се интересувал особено от него, нали?
— Това ли е всичко?
— Има и още нещо. Честно казано, на мен ми е все едно къде си. Но ще ми трябва адрес, на който да мога да се свържа с теб.
— И защо?
— Не се прави на интересен. Все някой ще те потърси, от училището ти или…
— Не съм много сигурен.
— … и аз ще трябва — знам ли — да дам някакво обяснение, да кажа къде си. Освен ако не държиш ченгетата да разлепят снимката ти по бакалниците или нещо подобно.
— Струва ми се доста невероятно.
— Доста невероятно — повтори тя, имитирайки ожесточено, провлечено моя глас. — Е, може и да е така. Но все пак ми дай някакъв адрес, и сме квит. Искам да кажа — продължи тя, защото аз не отговорих, — нека си го изясним, за мен е все едно къде се намираш. Просто не искам да се накисна в случай, че възникне някакъв проблем и се наложи да се свържа с теб.
— Има един адвокат в Ню Йорк. Името му е Брейсгърдъл. Джордж Брейсгърдъл.
— Имаш ли телефонния му номер?
— Потърси го в справочника — отвърнах. Пипа беше влязла в стаята, за да напълни купа с вода и да я даде на кучето, и аз се обърнах смутено с лице към стената, за да не я гледам в лицето.
— Брейс Гърдъл123? — повтори Ксандра. — Така, както го чувам? Що за име е това?
— Виж, сигурен съм, че ще го откриеш.
Настана мълчание. После Ксандра каза:
— Знаеш ли какво?
— Какво?
— Човекът, който загина, беше баща ти. Твоят баща. А ти се държиш така, като че ли е загинало — не знам, кучето, не, не и кучето дори. Защото знам, че ще страдаш, ако някоя кола блъсне кучето, поне така си мисля.
— Да кажем, че се интересувах от него точно толкова, колкото той от мен.
— Е, позволи ми да ти кажа още нещо. Ти приличаш на баща си повече, отколкото можеш да предположиш. Ти си негов син, в това няма съмнение, изцяло негов.
— Е, а ти си лъжкиня — отвърнах след кратка, изпълнена с презрение пауза — отговор, който според мен обобщаваше отлично положението. Но — дълго след като бях затворил телефона, докато седях, кихайки и треперейки, в горещата вана, и в светлия, замъглен въздух после (докато гълтах аспирина, който Хоуби ми даде и вървях подир него по коридора към миришещата на застояло стая за гости, „изглеждаш капнал, допълнителни одеяла има в раклата, не, няма да говорим повече, сега те оставям“), последната й реплика се въртеше отново и отново в съзнанието ми, докато завирах лице в тежката възглавница с непозната миризма. Не беше вярно — също както не бе вярно и онова, което беше казала за майка ми. Дори хрипливият й, сух глас, долитащ от слушалката, споменът за него ме караше да се чувствам омърсен. „Майната й“, казах си сънливо. Забрави я. Тя е на милион мили оттук. Но макар да бях смъртно уморен — дори повече от смъртно — а поразнебитеното месингово легло да се оказа най-мекото, на което бях спал някога, думите й се провираха като отвратителна нишка през сънищата ми през цялата нощ.