III.
Толкова сме привикнали да се преструваме пред другите, че в крайна сметка започваме да се преструваме пред самите себе си.
Глава 7.
Магазинът зад магазина
i.
Когато се събудих от шума, вдиган от боклукчийските коли, изпитах чувството, че съм бил изстрелян в различна вселена. Гърлото ме болеше. Докато лежах съвсем неподвижен под пухената завивка, аз вдишвах тъмното ухание на изсушени ароматни треви и изгорели в камината дърва и — много слаб и далечен — вездесъщия мирис на терпентин, смола и лак.
Лежах така известно време. Попър — който беше спал свит на кълбо в краката ми — не се виждаше никъде. Бях спал с дрехите си, а те бяха мръсни. Най-сетне — тласнат от цяла поредица кихавици — аз станах, нахлузих пуловера върху ризата си и заопипвах под леглото, за да се убедя, че калъфът от възглавница е все още там, после запристъпвах тежко по студения под към банята. Косата ми беше изсъхнала на възли, през които не можех да прокарам гребена, дори след като я наквасих с вода и започнах наново, един кичур беше толкова сплъстен, че накрая се предадох и го отрязах с усилие, с ръждясалата ножица, която намерих в едно чекмедже.
Божичко, казах си, извръщайки се от огледалото, за да кихна. Доста време не бях заставал пред огледало и едва се познах: насинената челюст, няколко младежки пъпки по брадичката, лицето — на петна, подпухнало от настинката — очите ми също бяха подпухнали, със смъкнати клепачи, сънени, което ми придаваше глупав, неуверен, простоват вид. Приличах на някакво момче, отгледано в някаква секта и спасено от местната полиция, измъкнато, примигващо, от някое мазе, претъпкано с огнестрелно оръжие и мляко на прах.
Беше късно: девет часът. Излизайки от стаята си, чух, че отнякъде долита сутрешната програма на станцията за класическа музика на „Радио Ню Йорк“, познатия, сякаш чуван в сънищата глас на водещия, пиеси от каталога на Кьохел124, упоително спокойствие, същото топло мъркане на радиото, на чийто фон се бях будил толкова много сутрини на Сътън Плейс. Открих Хоуби в кухнята, седнал край масата с книга в ръка.
Но той не четеше; взираше се към другия край на стаята. Когато ме видя, трепна.
— Е, ето те и теб — каза той, стана и избута без особено внимание купчина писма и сметки, за да ми направи място да седна. Беше се облякъл за работилницата, с кадифен панталон с протрити колене и стар чернокафяв пуловер, раздърпан и на дупки от молци, подстриганата му по нов начин коса, оредяваща над челото, му придаваше солиден вид, като на оплешивяващия сенатор от корицата на учебника на Хадли по латински.
— Как сме?
— Добре, благодаря.
Гласът ми беше скърцащ и дрезгав.
Хоуби отново смръщи вежди и ме загледа внимателно.
— Божичко! — каза той. — Днес грачиш като гарван.
Какво ли искаше да каже с това? Пламнал от неудобство, аз се плъзнах на стола, който беше освободил за мен и — прекалено смутен, за да срещна погледа му — се загледах в книгата му: напукана кожена подвързия, „Животът и писмата на лорд Еди-кой си“, стара книга, с която несъмнено се беше сдобил на някоя разпродажба, вещите на старата госпожа Някоя си от Покипси, счупена бедрена става, бездетна, тъжна история.
Той ми наливаше чай, после побутна към мен една чиния. В опит да прикрия смущението си аз наведох глава и се заех със сандвича — и едва не се задавих, защото гърлото ме болеше така, че едва преглъщах. Пресегнах се прекалено припряно за чая, разплисках го върху покривката и се надигнах, за да попия влагата.
124
Пълен, хронологично организиран каталог на произведенията на Моцарт, дело на Лудвиг фон Кьохел, публикуван за първи път през 1862 г. — Б.пр.