Седнах в леглото и заопипвах наоколо, търсейки очилата си. Бях видял в сънищата си картината — бях ли я изваждал, за да я гледам, или не? — и установих, че се озъртам тревожно, за да се убедя, че съм я прибрал, преди да заспя.
— Какво има?
Насилих се да я погледна в лицето.
— Нищо.
Бях се мушкал няколко пъти под леглото, само за да докосна с ръце калъфката от възглавница, и не можех да не си задавам въпроса дали не съм проявил небрежност, оставяйки някой ъгъл да стърчи навън. „Не гледай надолу“, повтарях си. „Гледай нея.“
— Ето — казваше Пипа, — направих нещо за теб. Дай ръка.
— Уау — казах, взирайки се в тъмнозелената фигурка „оригами“ със стърчащи краища, която тя постави на дланта ми. — Благодаря.
— Знаеш ли какво представлява?
— Ъъъ… — Сърна? Сврака? Газела? Паникьосан, вдигнах поглед към нея.
— Предай се! Жаба! Не виждаш ли? Хайде, постави я на нощното шкафче. Предполага се, че подскача, когато я натиснеш така, виждаш ли?
Докато си играех несръчно с фигурката, чувствах погледа й върху себе си — погледа на тези очи, едновременно игрив и необуздан, излъчващ непринудено съзнание за власт, като очите на котенце.
— Може ли да погледна? — тя грабна айпода ми и започна да преглежда съдържанието му. После каза: — Хмм, хубаво. Магнетик Фийлд, Мази Стар, Нико, Нирвана, Оскар Питърсън. Никаква класика?
— Е, има малко — отвърнах смутено. Всичко, което тя бе споменала, с изключение на „Нирвана“, бяха записи на майка ми, а дори и някои неща на „Нирвана“ бяха нейни.
— Ще ти направя няколко диска. Само че оставих лаптопа си в училище. Предполагам, че мога да ти пратя нещо по мейла — напоследък слушам много Арво Перт125, не ме питай защо, налага ми се да го слушам със слушалки, защото съквартирантките ми побесняват.
Ужасѐн, че ще ме залови как я зяпам, неспособен да откъсна очи от нея, продължавах да я наблюдавам как се рови в айпода ми: розовите уши, набъбналата ивица на леко нагърчения белег под парещо червената коса. Погледнато в профил, окото й беше удължено, с поиздут клепач и нежна линия, напомняща на ангелите и пажовете в албума „Шедьоври на майсторите от Северна Европа“ от училищната библиотека, който бях взел и постоянно презаписвах.
— Хей… — думите засъхваха в устата ми.
— Да?
— Хм… — защо всичко не беше както преди? Защо не намирах какво да й кажа?
— Ооо… — тя вдигна поглед към мен и после се разсмя, смееше се толкова силно, че не успяваше да проговори.
— Какво има?
— Защо ме гледаш така?
— Как? — попитах стреснато.
— Като… — не бях сигурен дали си обяснявам правилно гримасата й с ококорени очи. Задушаващ се човек? Бавноразвиващ се? Риба?
— Не се сърди. Толкова си сериозен. Просто… — тя отново сведе очи към айпода, и пак избухна в смях. — Ооо! Шостакович, жестоко.
Какво ли си спомняше? Питах се, пламнал от унижение, и все пак неспособен да откъсна очи от нея. Не беше въпрос, който бих могъл да й задам, а все пак ми се искаше да зная. Дали и тя имаше кошмари? Боеше ли се от тълпи? Избиваше ли я пот, имаше ли пристъпи на паника? Имаше ли понякога чувството, че се наблюдава отдалеч, както се случваше често с мен, като че ли сътресението при експлозията бе разединило душата и тялото ми, оставяйки ги да съществуват поотделно, на около шест фута разстояние едно от друго? Нейните изблици на смях криеха някакво самозареждащо се безразсъдство, което ми беше добре познато от лудите нощи с Борис, с привкус на шемет и истерия, които аз отдавах (или поне наличието им в себе си) на озоваването на косъм от смъртта. През някои нощи в пустинята до такава степен ми бе призлявало от смях, така се търкалях и превивах, чак до болки в стомаха, в продължение на часове, че с радост бих се хвърлил пред някоя кола, само и само за да сложа край на този смях.
iv.
В понеделник сутринта, макар че все още съвсем не се чувствах добре, аз се изтръгнах от сънната, изпълнена с болки мъгла, затътрих се съвестно до кухнята и се обадих в офиса на господин Брейсгърдъл. Но когато го потърсих, секретарката му (след като ме помоли да почакам и се обади отново малко прекалено бързо) ме уведоми, че господин Брейсгърдъл бил вън от офиса и че не, за съжаление не можела да ми каже кога ще се върне. Дали можела да ми помогне с нещо друго?
— Ами… — оставих й номера на Хоуби и тъкмо съжалявах, че не съм проявил достатъчно съобразителност, за да си насроча среща, когато телефонът иззвъня.
— 212, а? — отекна плътният, интелигентен глас.