— Да го събудя ли?
— Чакай — казах — и на нея, и на баща си, който бързо потъваше в мрака, в някаква разярена тълпа на стадион, отвъд висока, сводеста порта. Когато си сложих очилата, видях, че тя е с палто, като че ли се канеше да излиза.
— Извинявай — казах, засенчил с ръка очите си, гледайки объркано в ярката светлина на лампата.
— Не, ти извинявай. Аз просто… искам да кажа… — тя отметна кичур коса от лицето си — заминавам и исках да се сбогуваме.
— Да се сбогуваме?
— О! — тя смръщи светлите си вежди; погледна към вратата и Хоуби (който беше изчезнал), после отново към мен. — Така. Ами… — гласът й зазвуча малко уплашено, — аз се прибирам. Тази вечер. Така или иначе, беше ми много приятно да те видя отново. Надявам се нещата ти да вървят добре.
— Тази вечер?
— Да, сега тръгвам към летището. Тя ме настани в интернат — поясни Пипа, докато аз продължавах да се блещя към нея. — Бях си дошла за Деня на благодарността. И да ме види лекарят, нали си спомняш?
— О! Да — взирах се много упорито в нея, с надеждата, че още спя. Думата „интернат“ събуди някакъв далечен спомен, но ми се стори, че това е нещо, което съм сънувал.
— Да — сега и тя изглеждаше смутена — много неприятно, че ти не дойде по-рано, беше забавно. Хоуби готвеше — имахме ужасно много гости. Така или иначе, имах късмет, че изобщо успях да дойда — трябваше да получа разрешение от доктор Каменцинд. В моето училище няма ваканция за Деня на благодарността.
— Но какво правят тогава?
— Не го празнуват. Е, предполагам, че предлагат пуйка или нещо подобно за онези, които отбелязват празника.
— Що за училище е това?
Когато тя ми каза името — с леко присмехулна извивка на устните — останах потресен. Институт „Монт Хефели“ беше училище в Швейцария — според Анди едва покриващо официалните изисквания за лицензиране — където изпращаха само най-глупавите и проблемни момичета.
— Монт Хефели? Наистина ли? Доколкото знам, там е много… — не беше редно да употребявам думата „психиатрично“ — уау.
— Е, леля Маргарет твърди, че съм щяла да свикна — тя си играеше с жабата-оригами на нощното шкафче, опитваше се да я накара да подскочи, само че тя беше разкривена и се килваше на една страна. — А пък изгледът е като планината на кутиите от „Каран д’Аш“. Покрити със сняг върхове, морави с цветя и така нататък. Иначе всичко е като в някой от онези скучни европейски филми на ужаса, в които не се случва нищо особено.
— Но… — имах чувството, че пропускам още или че може би още спя. Единственият човек, посещавал „Монт Хефели“, когото познавах, беше сестрата на Джеймс Вилиърс, Дорит Вилиърс, а казваха, че я изпратили там, защото намушкала приятеля си с нож в ръката.
— Да, шантаво място е — каза тя, а очите й се стрелкаха из стаята. — Училище за откачалки. Но пък няма много места, където биха ме приели с тази травма на главата. Към училището има клиника — каза тя, свивайки рамене. — В персонала са включени и лекари. Човек не би предположил, че ще възникне чак такъв въпрос. Искам да кажа, откакто получих този удар по главата, имам проблеми, но все пак не съм куку, нито пък клептоманка.
— Да, ама… — все още се опитвах да пропъдя думите „филми на ужаса“ от мислите си. — Швейцария? Звучи супер.
— Щом казваш.
— Познавам едно момиче, Лали Фолкс, която е учила в „Льо Розе“126. Казваше, че всяка сутрин имали почивка, в която им сервирали шоколад.
— Е, на нас дори не ни дават сладко върху препечените филии — ръката й се открояваше, бяла, обсипана с лунички, върху черното палто. — Дават само на момичетата с хранителни разстройства. Ако искаш захар за чая си, трябва да крадеш пакетчета от стаята на медицинските сестри.
— Ъъъ… — ставаше все по-лошо и по-лошо. — А да си виждала там едно момиче на име Дорит Вилиърс?
— Не. Била е там, но я изпратили на друго място. Струва ми се, опитала се е да издере лицето на някого. Известно време я държали затворена.
126
Училище и интернат в Швейцария, едно от най-престижните в света, в което са се обучавали деца на короновани особи от цял свят. — Б.пр.