— Какво?
— Е, те не го наричат така — каза тя, потърквайки носа си. — То е една сграда, подобна на селска къща, казват и „Ла Гранж“127, нали разбираш, млекарки, фалшив рустикален стил, такива неща. По-хубава е от сградите, в които спим. Но на вратите има алармена инсталация, охранява се и така нататък.
— Ами аз… — спомних си за Дорит Вилиърс — ситно къдрава руса коса; безизразни сини очи, като на глуповат ангел от коледно дърво — и не знаех какво да кажа.
— Там, в „Ла Гранж“, настаняват истински шантавите момичета. Аз съм в „Бесоне“, заедно с куп момичета, чийто роден език е френският. Предполага се, че така ще науча по-лесно френски, но на практика означава, че никой не разговаря с мен.
— Но ти трябва да й кажеш, че не ти харесва там! На леля си.
Тя направи гримаса.
— Казвам й го. Но тогава тя започва да ми обяснява колко е скъпо училището. Или пък, че я наскърбявам. Така или иначе… — продължи тя притеснено, с глас, който напомняше „трябва да тръгвам“, и хвърли поглед през рамо.
— Аха — казах аз най-сетне, след кратко, замаяно мълчание. Денем и нощем бълнуванията ми бяха оцветени от нейното присъствие в къщата, приливи на щастие се надигаха отново и отново у мен, събудени от звука на стъпките й, на гласа й в коридора: щяхме да правим къща от одеяла, тя щеше да ме чака на ледената площадка, приятно вълнение обгръщаше с тих звън мислите за всичко, което щяхме да правим заедно, когато оздравеех — всъщност, струваше ми се дори, че вече бяхме правили някои неща, бяхме низали огърлици от многоцветни бонбони, слушайки по радиото музика на „Бел и Себастиън“128, а после се бяхме разхождали из някакъв несъществуващ център за аркадни игри на Уошингтън Скуеър.
Забелязах, че Хоуби бе застанал дискретно в коридора.
— Съжалявам — каза той, поглеждайки часовника си. — Наистина ми е неприятно да настоявам…
— Разбира се — каза тя. А на мен: — Е, довиждане. Надявам се скоро да оздравееш.
— Чакай!
— Какво има? — попита тя, вече полуизвърната.
— Ще се върнеш за Коледа, нали?
— Не, трябва да отида при леля Маргарет.
— Но тогава кога ще се върнеш тук?
— Ами… — тя сви леко само едното си рамо. — Не знам. Може би през пролетната ваканция.
— Пипс… — поде Хоуби, но всъщност говореше не на нея, а на мен.
— Тръгвам — каза тя и отметна косата от очите си.
Чаках, докато чух как се затваря външната врата. После станах от леглото и дръпнах завесата настрана. Гледах ги как слизат по стълбата през прашното стъкло — Пипа, с розов шал и розова шапка подтичваше леко до едрата, добре облечена фигура на Хоуби.
Когато завиха зад ъгъла, аз постоях известно време на прозореца, взирайки се в пустата улица. После, чувствайки се замаян и нещастен, се затътрих до спалнята й и — неспособен да устоя на изкушението — открехнах леко вратата.
Стаята изглеждаше по същия начин, както преди две години, само беше малко по-празна. Имаше плакати — за „Магьосникът от Оз“ и с надпис „Спасете Тибет“. Нямаше инвалидна количка. На перваза на прозореца се бяха натрупали белите зрънца на суграшицата. Но миришеше на нея, стаята беше още топла, оживена от присъствието й, и докато стоях там и вдъхвах атмосферата й, почувствах как на лицето ми се изписва широка, щастлива усмивка — просто защото стоях тук, сред нейните книги с приказки, парфюми, купидони, Коломбини и кавалери от едуардианската епоха, притиснали към сърцата си букети от рози. Тихо, пристъпвайки на пръсти, макар че бях бос, отидох да видя снимките в сребърни рамки на скрина — Уелти и Козмо, Уелти и Пипа, Пипа и майка й (същата коса, същите очи), заедно с един по-млад и по-слаб Хоуби…
В стаята се разнесе нисък, подобен на жужене звук. Извърнах се гузно: дали не идваше някой? Не: просто Попчик, бял като памук след банята, се беше нагласил сред възглавниците на неоправеното й легло и похъркваше доволно, проточил лига, почти сякаш мъркаше. И макар да имаше нещо жалко в това да търсиш утеха в останалите след нея вещи, като кутре, свило се в старо палто — аз се мушнах под завивките и се сгуших до него, усмихвайки се глуповато на мириса на дебелата завивка и на коприненото й докосване по бузата ми.
vi.
— Виж ти, виж ти — каза господин Брейсгърдъл, след като стисна ръката на Хоуби, а после и моята. — Тиодор — не мога да не отбележа — колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си. Ще ми се тя да можеше да те види сега.
Опитах се да го гледам в очите и да приема невъзмутимо думите му. Истината беше такава: въпреки че бях наследил правата коса на майка си и нещо от контрастните цветове на косата и кожата й, аз приличах доста повече на баща си, прилика, толкова подчертана, че и келнерките, и бъбривите посетители на заведенията никога не пропускаха да я отбележат; не може да се каже, че това някога ме беше радвало — да приличам на родителя, когото не понасях, но сега, когато той беше мъртъв, се разстройвах особено много, виждайки в огледалото една по-млада версия на пиянски нацупеното му лице зад волана.
128
Инди-поп група, основана в Глазгоу през 1996, взела името си от книгата за деца „Belle et Sebastien“ на французойката Франсоаз Обри, адаптирана по-късно за телевизия. — Б.пр.