— Да — казах, притискайки юмрук към устата си, — но…
— Защото… що се отнася до интерната — той скръсти ръце, облегна се назад в стола си и ме загледа. — Почти сигурно е, че дългосрочно това е най-доброто решение за теб, но честно казано, като се вземе предвид положението, мисля, че бих могъл да се обадя на приятеля си Сам Ънгърър в „Бъкфийлд“129 и можем да уговорим настаняването ти там още сега. Нещо все ще се уреди. Училището е отлично. Освен това ми се струва, че ще съумеем да организираме нещата така, че да спиш в дома на директора или на някой от учителите, вместо в общежитията, за да имаш около себе си по-семейна атмосфера, ако мислиш, че би предпочел да бъде така.
Двамата с Хоуби бяха вперили погледи в мен, струва ми се, окуражаващо. Взирах се в обувките си, не ми се искаше да изглеждам неблагодарен, но исках да се отърва по някакъв начин от тези предложения.
— Е — господин Брейсгърдъл и Хоуби се спогледаха — дали грешах, или наистина забелязах сянка на примирение и/или разочарование по лицето на Хоуби? — Стига това да е предпочитаният от теб вариант и господин Хобарт да е съгласен, засега не виждам нищо нередно в подобно уреждане на въпроса. Но настоявам да помислиш къде би искал да учиш, Тиодор, за да предприемем нещо във връзка със следващия учебен срок, а може дори и да предвидим лятно училище, стига да искаш.
vii.
Временно настойничество. През следващите седмици правех всичко по силите си, за да се овладея и да не си задавам прекалено често въпроса какво би могло да означава това „временно“. Бях подал молба за приемане в програма за ранна подготовка за колеж в града — надявах се, че това ще ме предпази от изпращане някъде из дивите гори, ако по някаква причина оставането ми при Хоуби се провали. Седях по цял ден в стаята си, на слабата светлина на лампата, докато Попчик дремеше на килима, приведен над книжки с тестове, опитвайки се да запаметя дати, доказателства, теореми, думи от латинския речник и толкова много испански неправилни глаголи, че дори в сънищата си виждах таблиците с дългите им колони, и мислех отчаяно, че никога няма да успея да ги подредя в главата си.
Като че ли се опитвах да се самонакажа — може би дори да се оправдая пред майка си — поставяйки си такава амбициозна цел. Бях изгубил навика да пиша домашни; не можеше да се твърди, че във Вегас съм продължил със заниманията си и сега огромното количество материал, който трябваше да запомня, ме караше да се чувствам като подложен на изтезания: светлина, насочена право в очите ми, съзнанието, че не знам правилния отговор и че ако се проваля, последиците ще бъдат катастрофални. Търкайки очи, аз се поддържах буден със студени душове и айскафе, подтиквах се да продължавам, напомняйки си, че това, което върша, е за добро, макар че това безкрайно тъпкане със знания ми се струваше доста по-себеразрушително от всякакво дишане на лепило; а после се стигаше до момента, в който размътеният ми мозък приемаше ученето като някаква дрога, оставяща ме толкова изтощен, че почти не осъзнавах къде се намирам.
И все пак бях благодарен, че учех толкова много, защото насилието, което упражнявах над мозъка си, не ми даваше възможност да се отдавам на размисли. Срамът, който ме измъчваше, беше още по-разяждащ поради това, че корените му бяха неясни: не знаех защо се чувствам така опетнен, безполезен и не на място — знаех само, че се чувствам именно така, и че всеки път, когато вдигнех поглед от учебниците, имах чувството, че от всички страни се надига тинеста вода и заплашва да ме залее.
Тези усещания се дължаха отчасти на картината. Съзнавах, че нищо добро няма да излезе от по-нататъшното й задържане, а същевременно разбирах, че съм я държал прекалено дълго при себе си, за да проговоря сега. Рисковано бе да се доверя на господин Брейсгърдъл. Положението ми беше прекалено нестабилно; той и без това вече напираше да ме изпрати в интернат. А когато обмислях — нещо, което се случваше често възможността да споделя с Хоуби, се отплесвах във всевъзможни теоретични сценарии, кой от кой по-невероятни.
Щях да дам на Хоуби картината, той щеше да каже: „Е, голяма работа“ и по някакъв начин (имах логистични проблеми да си представя тази част) щеше да се погрижи за нея, или да се обади на свои познати, или да му хрумне страхотна идея как да постъпи, или нещо, и нямаше да се притесни или ядоса, и може би всичко щеше да бъде наред?
Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да се обади на полицията.
Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да я прибере за себе си и после да каже: „Какво, да не си се побъркал? Картина ли? Не знам за какво говориш.“