— Баща ти ще иска ли още едно еспресо? — попита ме барманът — Хоуби, след като се извини, се беше упътил към тоалетната.
— Не, благодаря, само сметката — изпитвах окаян трепет, когато хората вземаха Хоуби за мой баща. Макар той да беше достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо, излъчваше жизненост, напомняща по-скоро на по-зрелите европейски татковци, които се срещаха в Ийст Сайд — елегантни, понатежали, петдесет-шестдесетгодишни, самоуверени татковци, с втори бракове и малки деца. В дрехите си, с които ходеше по галериите, докато отпиваше еспресо, загледан невъзмутимо към улицата, Хоуби можеше да мине за швейцарски индустриален магнат или собственик на заведение, оценено с една-две звезди в справочника „Мишлен“: солиден, оженил се късно, заможен. Защо, питах се натъжено, когато той се появи, преметнал през ръка палтото си, майка ми не се беше омъжила за човек като него? Или като господин Брейсгърдъл? Човек, с когото действително биха я свързвали много неща — може би по-възрастен, но представителен, човек, който обича художествените галерии и струнните квартети, който се рови с удоволствие из книжарниците, внимателен, културен, мил? Човек, който би я оценил по достойнство, би й купувал хубави дрехи и би я водил в Париж за рождения й ден, който би й осигурил такъв живот, какъвто тя заслужаваше? Ако се беше опитала, надали е щяло да й бъде трудно да намери такъв човек. Мъжете веднага я обикваха: от портиерите в кооперацията ни до моите учители и бащите на съучениците ми, та чак до собствения й шеф, Серджо (който, по неизвестни за мен причини, я наричаше „сладко глупаче“), че дори господин Барбър скачаше да я поздрави, когато тя идваше у тях да ме прибере, след като бях спал там, разливаше се в усмивки и я докосваше леко по лакътя, докато я водеше към дивана, питайки я с нисък, приятелски тон: „Няма ли да седнете? Няма ли да пийнете нещо, чаша чай, нещо друго?“ Не мислех, че това се дължи на въображението ми — не съвсем — господин Брейсгърдъл се взираше в мен така, сякаш виждаше нея, или търсеше в мен някаква следа от нейния дух. И все пак, дори в смъртта си, баща ми си оставаше незаличим — без значение колко силно исках да го пропъдя от картината — присъстваше неотклонно, в ръцете ми, гласа ми и походката ми, в моя внезапно стрелващ се изкосо поглед, когато излизах от ресторанта с Хоуби, дори самият начин, по който държах главата си, напомняше на едновремешния му наперен маниер да се оглежда във всяка огледална повърхност.
ix.
През януари се явих на изпитите: на лесния и на трудния. Лесният се проведе в една гимназия в Бронкс: в стаята имаше бременни жени, разни шофьори на таксита и бъбрива групичка местни момичета, от онези, които често се срещаха по „Гранд Конкорс“ — къси, пухкави кожени якета и блещукащ лак на ноктите. Но тестът всъщност не се оказа чак толкова лесен, колкото бях очаквал, имаше много повече въпроси за някакви мистериозни детайли от управлението на щата Ню Йорк, отколкото предвиждах (колко месеца в годината заседаваха законодателните органи в Олбани? Откъде, по дяволите, бих могъл да зная?) и аз се прибрах с метрото, потънал в размисли и потиснат. А трудният тест (заключена класна стая, изнервени родители, крачещи по коридорите, напрегната атмосфера на шахматен турнир) като че ли бе ориентиран към някакви невротични отшелници, отраснали с информационните технологии, а в повечето случаи многото възможни отговори на въпросите бяха толкова сходни, че аз си тръгнах, буквално без да имам каквато и да било представа как съм се справил.
Е, какво, мислех си, докато вървях по Канал Стрийт, за да се кача на метрото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, мишниците ми вероятно миришеха от потта, която ме бе избила от напрежението в класната стая. Можеше и да не ме приемат в подготвителния курс за колежите130 — и какво от това? Трябваше да съм се справил много, много добре, да съм в челните трийсет процента от кандидатите, за да имам някакъв шанс.
Hubris, прекалена самонадеяност, водеща до падение — дума от речника, която срещах често в подготвителните тестове, макар че в крайна сметка не се бе появила в същинския изпитен материал. Състезавах се с пет хиляди кандидати за около триста места — ако не се справех, не бях много сигурен какво щеше да последва; струваше ми се, че не бих понесъл едно заминаване за Масачузетс, за да живея с това семейство Ънгърър, за което господин Брейсгърдъл говореше постоянно — майка с три момчета, които си представях като редица мускулести, тренирани на степери белозъби грубияни, които редовно пребиваха мен и Анди в лошото старо време в началното училище и ни караха да облизваме валмата прах от пода. Но ако се случеше да не издържа тестовете (или, по-точно казано, не получех достатъчно добра оценка, за да бъда приет в подготвителен курс за колеж), как бих могъл да подредя нещата така, че да остана в Ню Йорк? Несъмнено щеше да е по-добре да се бях ориентирал към някаква по-постижима цел, към някоя прилична гимназия в града, за която щях поне да имам някакви шансове. Но господин Брейсгърдъл толкова много настояваше за интернат, говорейки за чистия въздух, цветовете на есенните гори, звездното небе и безбройните наслади на живота в провинцията („Стайвесънт131! За какво ти е да оставаш тук и да ходиш в «Стайвесънт», ако можеш да се махнеш от Ню Йорк? Да се пораздвижиш, да дишаш по-леко? Да живееш в семейна обстановка?“), че аз изобщо се бях отказал от гимназиите, дори от най-добрите.
130
Early college program — включените в тази програма ученици в гимназиална възраст с по-добри постижения се обучават по облекчена програма за колеж, което после се брои като кредити за висшето образование, а могат да получат и диплома за образование, еквивалентно на първите две години от четиригодишната програма за обучение в университетите и колежите. — Б.пр.
131
Гимназията „Стайвесънт“ е едно от деветте държавни училища в Ню Йорк с висока селективност при приема, предназначено за обучение на особено талантливи ученици с високи постижения. — Б.пр.