Мислите ми се мятаха ту нагоре, ту надолу, като в кошмарно пътуване с увеселително влакче. „Въпреки че тези крадци са действали импулсивно и дори да нямат криминално досие, тяхната неопитност няма да ни разколебае в желанието те да бъдат наказани съгласно буквата на закона“. Един от коментаторите, в Лондон, споменаваше моята картина заедно със спасения Рембранд: „… привлече вниманието ни към други ценни произведения, които са все още в списъка на изчезналите, особено към «Щиглецът» на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година, уникална според аналите на изкуството и съответно безценна…“
Затворих лаптопа и после, малко схванат от дългото седене, се наместих в леглото и изгасих лампата. Все още пазех пликчето с хапчета, което бях откраднал от Ксандра — стотици, с различен цвят и размери, според Борис до едно обезболяващи, но макар че понякога баща ми спеше от тях като пън, го бях чувал да се оплаква и че са го държали буден през нощта, и затова — след като в продължение на час и повече лежах, парализиран от притеснение и нерешителност, мятах се в леглото и чувствах, че ми се гади — аз запалих отново лампата и започнах да се ровя в чекмеджето на нощното шкафче за пликчето, после избрах две различни на цвят хапчета, едно жълто и едно синьо, надявайки се, ако едното не успее да ме приспи, другото да свърши работа.
„Безценна“. Обърнах се с лице към стената. Спасеният Рембранд беше оценен на четиридесет милиона долара. Но четиридесет милиона бяха все пак цена.
Навън, на булеварда, пожарна коля изпищя и надигна вой, отзвучаващ бавно в далечината. Коли, камиони, смеещи се на висок глас двойки, излизащи от баровете. Докато лежах буден, представяйки си успокояващи картини, като сняг или звезди над пустиня, аз се надявах да не съм объркал нещо, смесвайки хапчетата, та да умра от отравяне, и правех всичко по силите си да се вкопчвам в единственият утешителен факт, който бях измъкнал от четенето онлайн: че е практически невъзможно да се открие крадена картина, докато някой не се опита да я продаде или премести, и че именно затова били залавяни само двайсет процента от крадците на произведения на изкуството.
Глава 8.
Магазинът зад магазина
(продължение)
i
Ужасът и тревогите ми покрай картината бяха толкова големи, че донякъде хвърлиха сянката си върху пристигналото писмо: бях приет за пролетния семестър в подготвителния курс за колеж. Новината беше толкова потресаваща, че аз пъхнах плика в едно от чекмеджетата на бюрото, където то остана два дни до купа хартия за писма с монограма на Уелти, докато най-сетне събрах сили да застана на горната площадка (откъм магазина се носеше шум от енергичното стъргане на ръчно трионче) и да подвикна:
— Хоуби?
Триончето млъкна.
— Получих го.
Широкото, бледо лице на Хоуби се появи на долната площадка.
— Какво си получил? — попита той, все още погълнат от мисълта за работата си, малко разсеян, бършейки ръцете си в черната престилка, по която оставаха бели следи — а после, когато видя плика, изражението му се промени. — Това ли е, което предполагам?
Без да кажа и дума, му подадох писмото. Той погледна първо него, после мен — а след това се разсмя с онзи свой смях, който аз наричах за себе си „ирландски“, суров, изненадан от собственото си избухване.
— Браво на теб! — каза той, свали престилката си и я хвърли на перилото на стълбата. — Радвам се, че стана така, няма да се преструвам. Неприятно ми беше да мисля, че може да се наложи да си стегнеш багажа и да заминеш сам. А кога смяташе да ми съобщиш? В първия учебен ден?
Радостта му ме караше да се чувствам ужасно. На тържествената вечеря — бяхме с Хоуби и госпожа ДеФрийс в едно малко квартално италианско ресторантче, което едва успяваше да се крепи на ръба на фалита — аз се взирах в двойката, която пиеше вино на единствената друга заета маса освен нашата; и — вместо да се чувствам щастлив, както се бях надявал — изпитвах само тъпо раздразнение.
— Наздраве! — каза Хоуби. — Трудното отмина. Сега вече можеш да дишаш малко по-леко.
— Сигурно си толкова доволен — каза госпожа ДеФрийс, която цяла вечер ме беше вземала под ръка, беше притискала ръката ми към себе си и беше чуруликала възторжено. („Изглеждаш bien élégante132“, беше й казал Хоуби, когато я целуна по бузата: сивата й коса беше вдигната високо на главата, през халките на диамантената й гривна беше промушена кадифена панделка.)
— Беше истински образец на старание! — каза й Хоуби. Започвах да се чувствам още по-зле, когато го чувах да разказва на приятелите си колко сериозно съм работил и каква блестяща подготовка имам.