— Е, това е чудесно. Не си ли доволен? При това стана толкова бързо! Опитай се да изглеждаш малко по-радостен, скъпи. Кога започват занятията? — обърна се тя към Хоуби.
ii.
Бях приятно изненадан да установя, че след травматичния приемен изпит програмата на подготвителния курс не беше чак толкова тежка, каквато я бях виждал в страховете си. В някои отношения беше даже най-ненатоварената образователна програма, сравнена с програмите на другите учебни заведения, които бях посещавал: нямаше отделни часове за напреднали, тормоз за полагане на изпити SAT и за университетите от „Айви Лийг“133, нямаше убийствени изисквания по математика и за езиците — всъщност нямаше никакви изисквания. С нарастващо удивление аз се озъртах в този глупашки академичен рай, в който се бях озовал, и осъзнавах защо толкова надарени и талантливи момчета и момичета от пет градски района се бяха блъскали като луди, за да се доберат дотук. Нямаше тестове, нямаше изпити, нямаше оценки. Имаше часове, в които се учехме да съставяме проекти за соларни панели, посещавахме семинари, водени от икономисти-лауреати на Нобелова награда, а в други часове само слушахме стари записи на Тупак или гледахме епизоди от „Туин Пийкс“. Ако искаха, обучаващите се по тази програма можеха сами да съставят програмата на самостоятелното си обучение по роботика или история на компютърните игри. Избираемите предмети бяха интересни и аз имах пълна свобода на предпочитанията, от мен се искаше само да напиша у дома едно есе по предварително зададени въпроси в средата на семестъра и да представя един проект в края му. Но макар да съзнавах какъв късмет имам, не бях в състояние да се чувствам щастлив или дори благодарен за това. Като че ли бях претърпял някаква химическа подмяна на духа; като че ли киселинният баланс на психиката ми се беше променил и нещо изцеждаше непоправимо и необратимо жизнеността ми — както живите пипалца на коралите се превръщат в кост.
Можех да върша онова, което се изискваше от мен. Правил го бях и преди: главата ми се изпразваше и аз се принуждавах да продължавам напред. Четири сутрини седмично ставах в осем, вземах душ във ваната с крака като лъвски лапи, която бе в банята до спалнята на Пипа (завесата около душа беше с нарисувани глухарчета, ароматът на ягодовия й шампоан ме обвиваше присмехулно в изпарения, в които навсякъде ми се привиждаше усмивката й). После — рязко приземяване — излизах от облака пара, обличах се мълчаливо в стаята си и — след като влачех известно време Попчик по улиците наоколо, а той се стрелкаше насам-натам и джафкаше ужасено — надниквах в работилницата, казвах „довиждане“ на Хоуби, нарамвах раницата си и вземах метрото за две спирки до центъра.
Повечето обучаващи се по тази програма избираха по пет-шест курса, но аз се ориентирах към минимума — четири: история на изкуството, френски, въведение в европейското кино и руска литература в превод. Имах желание да се запиша за изучаване на разговорен руски, но можех да започна с встъпителното ниво — „Руски 101“ — едва през есента. Хладно, машинално, аз се явявах навреме в час, отговарях, когато ме заговаряха, изпълнявах онова, което ми бе възложено, и тръгвах да се прибирам. Понякога се хранех след часовете в евтини мексикански или италиански ресторанти около Нюйоркския университет — с флипери, изкуствени цветя, с големи телевизори, включени на спортни канали, и бира по долар в часовете, определени за продажба с намаление (но не и за мен: странно бе да се пренастройвам обратно към живота на малолетен, все едно че се връщах към детската градина и започвах отново да рисувам с пастели). После, лепнещ вътрешно от захарта в „Спрайт“-а, който сервитьорите доливаха неограничено по чашите, прекосявах пеш парка при Уошингтън Скуеър, на път към дома на Хоуби, свел глава и усилил звука на айпода си. Заради измъчващите ме тревоги (по новините продължаваха да говорят постоянно за спасения Рембранд) имах големи проблеми със заспиването, а всеки път, когато на вратата у Хоуби се позвънеше неочаквано, аз подскачах, като че ли беше избухнал страхотен пожар.
— Изпускаш много, Тио — казваше Сузана, научната ми ръководителка (говорехме си само на малки имена; всички бяхме приятели) — извънкласните занимания свързват хората от нашата програма в нещо като градски кампус. Особено по-младите сред тях. Толкова лесно е да се почувстваш изгубен.
— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.
133
„Бръшлянова лига“ — първоначално име на спортната асоциация на осем елитни частни университета от североизточните щати (Браун, Кълъмбия, Корнел, Дартмут, Харвард, Принстън, Пенсилвания и Йейл), междувременно превърнало се в нарицателно за споменатите учебни заведения. — Б.пр.