— Ти! Не мога да повярвам! — възкликна тя, протягайки към мен и двете си ръце. — Вече си съвсем пораснал! Къде беше досега, за Бога? В Ню Йорк ли си сега?
— Да, върнах се още преди време. Изглеждате чудесно — допълних по задължение, макар съвсем да не беше така.
— Ами ти! — тя отпусна ръце върху моите. — Какъв красавец си станал! Просто не мога да дойда на себе си!
Тя изглеждаше едновременно по-млада и по-възрастна от жената, която помнех: много бледа, без червило, ситни бръчици в ъгълчетата на очите, но кожата й беше все още бяла и гладка. Сребристорусата й коса (и преди ли имаше този сребрист оттенък, или беше започнала да побелява?) падаше свободно, несресана; носеше очила със стъкла-половинки, на раменете й имаше къса копринена домашна наметка, прикрепена с голяма диамантена брошка с формата на снежинка.
— Ето къде ме заварваш — в леглото, с ръкоделие, като стара моряшка вдовица — каза тя и махна с ръка към недовършената бродерия на коленете й. Две миниатюрни кученца — йоркширски териери — спяха върху пастелно кашмирено одеяло в краката й, но сега по-малкото ме забеляза, скочи и се разлая яростно.
Усмихвах се смутено, докато тя се опитваше да го успокои — другото куче се беше събудило и също вдигаше врява — и се оглеждах. Леглото беше модерно — много голямо, с тапицирана табла — но в стаята имаше немалко интересни старинни вещи, на които не бих обърнал внимание като малък, защото не разбирах достатъчно. Очевидно тази стая беше нещо като Саргасово море на апартамента — тук са се озовавали предметите, отхвърлени при старателното декориране на представителните помещения: разностилни ъглови масички; азиатски украшения; забележителна колекция от сребърни звънци за викане на прислугата. Махагонова шахматна масичка — от мястото, на което стоях, ми се струваше, че може да е работа на Дънкан Файф140, а върху нея (сред евтини емайлирани пепелници с позлата и безброй подложки за чаши) — препарирана птица-кардинал: наядена от молци, тя едва се крепеше, перата й бяха избледнели до ръждивочервено, главата й беше рязко наклонена на една страна, окото — прашно черно мънисто, вдъхваше ужас.
— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…
Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.
— Тио? — обади се госпожа Барбър. — Искаш ли нещо за пиене? Чаша чай? Или нещо по-силно?
— Не, благодаря.
Тя потупа брокатената кувертюра на леглото.
— Ела, седни тук, до мен. Моля те. Искам да те виждам добре.
— Аз… — тонът й, едновременно интимен и официален, породи у мен пристъп на безкрайна тъга, и когато погледите ни се срещнаха, ми се стори, че този момент преосмисли и настрои на фокус цялото минало, така че то стана прозрачно като стъкло, сложна мозайка от застинали мигове — дъждовни пролетни следобеди, потънал в сенки стол в антрето, лекото като перце докосване на ръката й по тила ми.
— Толкова се радвам, че дойде.
— Госпожо Барбър… — започнах аз, преместих се на леглото, нагласяйки се предпазливо на самия му ръб. — Божичко, не мога да повярвам. Едва сега научих. Толкова съжалявам.
Госпожа Барбър стисна здраво устни като дете, което се опитва да не се разплаче.
— Да — каза тя, — ами… — и между нас се възцари ужасно, сякаш ненарушимо мълчание.
— Толкова съжалявам — повторих малко по-настоятелно, съзнавайки колко глупаво се държа, сякаш, като говорех по-силно, това по някакъв начин би представило скръбта ми като по-голяма.
140
Роден в Шотландия, Дънкан Файф се преселва в Америка, където става един от най-именитите майстори на мебели, интерпретирайки по своему европейските модни тенденции, оказва влияние върху цяло поколение производители на мебели, умира през 1854 г. в Ню Йорк. — Б.пр.