— Е, аз не съм го виждал от години — казах сухо. Не ми харесваше тонът, който бе възприел Плат. — А какво прави сега всъщност?
— Ами… нали ти е ясно. Пак се е захванал със старите си номера. Всъщност се вижда от време на време със сестра ми, макар че аз със сигурност бих прекратил тази история. Така или иначе — той промени леко тона — не искам да те бавя. Да знаеш, очаквам с нетърпение да кажа на Китен и Тоди, че съм те видял — особено на Тод. Беше му направил голямо впечатление, постоянно говореше за теб. Ще бъде в града следващия уикенд и съм сигурен, че ще иска да те види.
v.
Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.
Главата ми не можеше да го побере. Милион пъти се бях канил да се обадя на Анди и единствено притеснението ме възпираше; вярно беше, че не поддържах връзки с хора от старото училище, но все пак се случваше да срещна някого, някогашната ни съученичка Мартина Лихтблау (с която имах кратка и неудовлетворителна връзка предната година, бях спал с нея само три пъти — любихме се крадешком, на някакъв сгъваем диван) — Мартина Лихтблау го бе споменала, Анди сега е в Масачузетс, виждате ли се още с Анди, о да, същият страховит зубър, само че сега го прави толкова демонстративно, че изглежда, как да кажа, ретро и шик. Представяш ли си, стъклата на очилата му са дебели като стъклото на бутилките от кока-кола — ходи с оранжеви кадифени панталони и си подстригва косата така, че прилича на шлема на Дарт Вейдър.
„Уау, Анди“, мислех си, поклащайки с обич глава, пресягайки се над голото рамо на Мартина, за да взема една от цигарите й. Тогава си бях казал, че би било много хубаво да се видя с него — жалко, че не беше в Ню Йорк — и че може би ще му се обадя по време на ваканцията, когато си е у дома.
Само че не го направих. Не бях във Фейсбук заради параноята си, а и рядко поглеждах вестник, но все пак не можех да разбера как така не съм научил — но пък през последните седмици толкова се тревожех за магазина, че не можех да мисля почти за нищо друго. Не че имахме финансови проблеми — напоследък парите идваха при нас наистина удивително бързо, печелехме толкова, че Хоуби, приписвайки на мен заслугата за спасението си (преди това се беше озовал на ръба на фалита), бе настоял да му стана партньор, което никак не ми се искаше предвид обстоятелствата. Но усилията ми да го разубедя само затвърдиха убеждението му, че трябва да си делим печалбата; колкото повече се опитвах да не обръщам внимание на предложенията му, толкова по-настоятелен ставаше той; с типичното си великодушие приписваше нежеланието ми на „скромност“, въпреки че аз всъщност се опасявах да не би партньорското ми участие да хвърли официална светлина върху някои неофициални сделки в магазина събития, които биха потресли горкия Хоуби до подметките на обувките му „Джон Лоб“141, стига да знаеше. А той не знаеше. Защото аз бях продал съзнателно фалшификат на един клиент, клиентът беше разбрал и сега вдигаше скандали.
Нямах нищо против да върна парите — всъщност единствената възможност беше да откупя обратно стоката на загуба. В миналото този ход винаги ми беше вършил работа. Продавах силно променени или направо сглобени наново мебели като оригинали: ако — напуснал сумрака в „Хобарт и Блакуел“ — колекционерът забележеше у дома нещо нередно („винаги си носи джобно фенерче“, беше ме посъветвал Хоуби навремето, в началото на играта; „това, че в повечето антикварни магазини е толкова тъмно, не е случайно“), тогава аз — разстроен от недоразумението, но непоклатим в убеждението си, че предметът е автентичен — благородно предлагах да го купя обратно на цена, с десет процента по-висока от онази, която бе платил колекционерът, при условията на обикновена продажба. Така се представях като почтен човек, уверен в качествата на предлаганата от мен стока и готов да предприема и абсурдното, само и само за да бъдат доволни клиентите, и нерядко клиентът омекваше и задържаше покупката. Но в три-четири случая някои по-недоверчиви колекционери приеха предложението ми: онова, което колекционерът не съзнаваше, че фалшификатът — преминавайки от неговите ръце обратно в моите, на цена, която би трябвало да съответства донякъде на реалната му стойност — така получаваше доказателство за автентичност. Озовеше ли се отново в ръцете ми, аз вече имах документ, с който можех да докажа, че предметът е бил част от прочутата колекция на Еди-кого си. Независимо от сумата, която доплащах, купувайки обратно фалшификата от господин Еди-кой си (в идеалния случай актьор или моден дизайнер, заел се с колекциониране на старинни вещи като хоби — макар това да не означаваше, че е действително много именит колекционер), можех после да го продам на цена, приблизително два пъти по-висока от онази, на която го бях купил повторно, на някой дръвник от Уол Стрийт, който не можеше да различи „чипъндейл“ от „Етан Алан“, но беше повече от очарован да получи „официалната документация“, доказваща, че неговото писалище, дело на Дънкан Файф, или нещо подобно, преди това е било част от колекцията на господин Еди-кой си, именития филантроп/дизайнер/звезда на Бродуей… попълнете празните места.