А при това — махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб — какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ — „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника-рогоносец беше дори истинска красавица — малка Карол Ломбард — но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа.
Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това беше първият израз, който ми идваше на ум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение — ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудех, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд — застанал на ъгъла на „Гринич“ и Седмо Авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми — много пъти различна Пипа, на различна възраст — бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето.
Ето какво беше странно: съзнавах, че повечето хора не я възприемат така, както я виждах аз — така погледнато, намираха я за малко странна с неуверената й походка и призрачната й бледност, съчетана с рижата коса. По някаква незнайна, идиотска причина аз винаги се бях ласкал, че съм единственият човек на този свят, който я оценява по достойнство — че тя ще бъде шокирана, трогната и може би дори ще започне сама да приема себе си в изцяло нова светлина, ако узнаеше колко прекрасна е в моите очи. Но това така и не се случи. Съсредоточавах се гневно върху недостатъците й, принуждавах се да разглеждам снимките, на които бе запечатана в по-неизгоден ъгъл или на възраст, когато не е изглеждала чак толкова добре — дълъг носи, хлътнали бузи, очите й (макар и с онзи разбиващ сърцето ми цвят) някак оголени заради почти безцветните мигли — грозновата като Хък Фин. И все пак, всички тези аспекти на вида й я правеха — в моите очи — толкова крехка и различна, че ме вълнуваха до отчаяние. Ако беше някоя красавица, бих могъл да се утешавам с това, че не е в категорията ми; това, че дори когато изглеждаше грозновата, видът й не ми даваше покой и ме вълнуваше, предполагаше любов, по-обвързваща от обикновено физическо привличане, някаква катраненочерна бездна в душата, в която можех да се търкалям и да се самосъжалявам с години.
Защото в най-дълбоката, най-непроменима част от същността ми разумните разсъждения бяха безполезни. Тя беше изчезналото кралство, неосквернената част от мен, която изгубих, когато изгубих майка си. Тя цялата беше обгърната във вихрушка от очарование — от старинните картички за свети Валентин и бродираните китайски жакети, които колекционираше, до мъничките ароматни шишенца, купувани от „Нийлс Ярд Ремедис“148; винаги бе имало нещо блестящо и вълшебно в нейния непознат, далечен живот: Швейцария, кантон Вод, улица „Томбукту“ 23; Бленъм Кресънт W11 2ЕЕ, мебелирани стаи в страни, които не бях виждал никога. Очевидно този Евърет („беден като църковна мишка“ — негов израз) живееше с нейните пари, или по-скоро с парите на чичо Уелти, старата Европа, живееща на гърба на младата Америка, както бях писал в доклада си за Хенри Джеймс през последния семестър в колежа.