Но аз си инжектирах хероин само ако ми предложеха — веднъж тук, веднъж там. Колкото и да ми харесваше, и макар постоянно да изпитвах нужда да го правя, не си го купувах. Никога нямаше да имам основание да спра. Докато с хапчетата не само че разходите бяха фактор, който ми помагаше да контролирам навика си, но имах и отлична причина да слизам всеки ден долу и да продавам мебели. Мит беше, че не можеш да функционираш правилно, ако ползваш опиати: венозното инжектиране беше едно, но за човек като мен, склонен да подскача при изпърхването на гълъб на тротоара, засегнат толкова тежко от посттравматично стресово разстройство, че едва не бях започнал да се треса конвулсивно като паралитик, хапчетата бяха ключът към възможността да работиш не само компетентно, но и високоефективно. Алкохолът правеше хората отпуснати и им пречеше да се концентрират: достатъчно бе само да видя как Плат Барбър седи в „Джей Джи Мелън“149 в три часа следобед, потънал в самосъжаление. Що се отнася до баща ми, дори когато изтрезнееше, у него си оставаше несръчността на мъртвопиян боксьор, не беше в състояние да натиска точните клавиши на телефона или да настрои таймера в кухнята, хората наричаха това „скапване на мозъка“ — увреждането на мозъка от сериозно пиене, нелечим неврологичен проблем. Той разсъждаваше доста налудничаво, не беше в състояние да се задържи на нито едно работно място. А пък аз… е, може да нямах постоянна приятелка, нито пък някакви приятели, достойни за това определение, извън онези, които употребяваха наркотици, но пък работех по дванайсет часа дневно, стресът не бе в състояние да ме извади от строя, носех костюми на „Том Браун“, общувах усмихнато с хора, които не можех да понасям, ходех на плуване два пъти седмично и играех тенис понякога, не употребявах захар и консервирани храни. Държах се непринудено, бях представителен, бях слаб като струна, не си позволявах да се отдавам на самосъжаления или негативно мислене от какъвто и да било вид, бях отличен търговец — всички го казваха — и бизнесът ми вървеше така добре, че почти не забелязвах липсата на сумите, които харчех за дрога.
Не че нямаше и пропадания — непредсказуеми отклонения, когато за няколко страшни мига ми се струваше, че всичко се изплъзва от контрол, както кола се хлъзва по заледен мост, и тогава виждах ясно колко зле можеха да се развият нещата, и колко бързо можеше да стане това. Не ставаше дума за парични проблеми — по-скоро въпросът беше там, че увеличавах дозите, забравях, че съм продал някоя вещ, или забравях да изпратя сметката, понякога и Хоуби ме гледаше странно, когато прекалявах с дозата и слизах долу прекалено отнесен, като че ли не ходех по този свят. На официални вечери, по време на разговори с клиенти… извинете, казахте ли нещо, стори ми се, че се обърнахте към мен? Не, просто съм малко уморен, като че ли се разболявам, може би днес ще си легна рано, приятели. Бях наследил светлите очи на майка си, и освен ако не се появях със слънчеви очила на поредното откриване на галерия, нямаше как да прикривам свитите като връхчета на карфица зеници — приятелите на Хоуби като че ли не забелязваха, освен (понякога) някои от по-младите, по-ориентирани, особено хомосексуалистите — „лошо момче си ти“, беше ми прошепнал един културист, приятел на наш клиент, на една официална вечеря, и ме бе хвърлил в ужасно притеснение. По същите причини се боях и да се отбивам в счетоводния отдел на една от аукционните къщи, защото един от служителите там — по-възрастен, британец, който също се дрогираше — постоянно флиртуваше с мен. Разбира се, имах подобни случаи и с жени: едно от момичетата, с които спях — стажантка при моден дизайнер — бях я срещнал на Уошингтън Скуеър, при алеята, където разхождаха дребни породи кучета, бях с Попчик, и само след трийсетина секунди на една от пейките в парка и на двамата ни беше станало ясно, че сме в едно и също състояние. Когато изпитвах чувството, че нещата излизат извън контрол, намалявах дозите, а понякога и направо преставах да се дрогирам за определено време — най-дългият период беше шест седмици. Не всеки беше в състояние да направи това, мислех си аз. Но всичко беше просто въпрос на дисциплина. Само че по времето, което описвам, в пролетта на двайсет и третата ми година, в продължение на три години вече не се беше случвало да не се дрогирам за период, по-дълъг от три дни.