8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.
xi.
Въпреки че моите (редки) дни без дрога ми бяха помогнали да задържа прекаленото увеличаване на дозата, признаците на абстиненция станаха трудно поносими по-скоро, отколкото бях очаквал, и дори с хапчетата, които бях запазил, за да си помагам с тях при намаляването на дозата, през следващите дни се чувствах доста зле: гадеше ми се, не можех да ям, кихах непрекъснато.
— Просто някаква настинка — казвах на Хоуби. — Нищо ми няма.
— Не, стомахът ти не е наред, това е грип — настояваше Хоуби, върнал се от „Бигълоу“150 с още „Бенадрил“ и „Имодиум“, плюс бисквити и джинджифилова лимонада от „Джефърсън Маркет“. — Съвсем не виждам защо… наздраве! На твое място бих отишъл на лекар, така всичко ще се оправи бързо и без усложнения.
— Виж какво, това е просто някакъв вирус.
Самият Хоуби имаше железен организъм; почувстваше ли, че се разболява, изпиваше един „Фернет-Бранка“ и продължаваше работа.
— Може би, но ти не си ял почти нищо от дни. Няма смисъл да се измъчваш, като само седиш тук и стържеш.
Но работата откъсваше мислите ми от преследващите ме притеснения. Втрисаше ме на всеки десет минути, на спазми, после ме избиваше пот. Носът ми течеше, очите ми сълзяха, разтърсваха ме изненадващи тикове, като че ли ме удряше ток. Времето се беше променило и сега магазинът беше пълен с хора, тих говор и въздушни течения; цъфналите дървета навън, по улиците, приличаха на бели сияния, видени в наркотичен унес. Когато работех с касата, ръцете ми не трепереха, поне в повечето случаи, но вътрешно се гърчех. „Първата битка не е най-тежката“, беше ми казала Мая. „На третия или четвъртия пристъп ще ти се иска да си умрял.“ Стомахът ми се мяташе като риба на сухо; болки, мускулни тикове, не можех да лежа спокойно и да се отпусна удобно в леглото и нощем, след като затворех магазина, лежах зачервен и кихащ във ваната, във вода, толкова гореща, че едва издържах, притиснал към слепоочието си чаша джинджифилова лимонада с лед, вече почти изцяло разтопен, докато Попчик — прекалено схванат от старост, за да се изправи на задни лапи и да наднича във ваната, както обичаше да прави преди — седеше на килимчето в банята и ме наблюдаваше тревожно.