— Бъдете разумен. Предлагам ви изход.
— Изход ли? — Маями, Хамбург, дори само имената ме накараха отново да се изсмея невярващо. — Изход от какво?
Рийв попи устни със салфетката.
— Радвам се, че намирате цялата история за толкова забавна — каза той мазно. — Защото аз съм твърдо решен да се обадя на този господин от отдела за издирване на откраднати произведения на изкуството, и да му разкажа в подробности всичко за вас, Джеймс Хобарт и тази престъпна схема, която двамата сте разработили. Какво ще кажете?
Хвърлих вестника на масата и избутах стола си назад.
— Ще ви кажа да му се обадите, щом държите. Нямам нищо против. А когато пожелаете да разговаряме по другия въпрос, ми се обадете.
xv.
Движен от импулса, аз се озовах вън от ресторанта толкова бързо, че почти не забелязвах накъде се движа; но след три или четири преки започнах да треперя така силно, че ми се наложи да се отбия в мърлявата малка градинка южно от Канал Стрийт и да седна на една пейка; задъхвах се, отпуснал глава между коленете, под мишниците ми бе избила пот и се просмукваше в костюма ми от „Търнбул и Асър“152, приличайки, съзнавах го (в очите на намусените бавачки от Ямайка и на старите италианци, които си вееха със сгънати вестници и ме наблюдаваха подозрително) на някакъв надрусан с кокаин млад борсов агент, натиснал неправилния клавиш и изгубил десет милиона.
На отсрещния тротоар имаше малко квартално магазинче. Когато дишането ми се поуспокои, пресякох улицата, влязох в него — чувствайки се лепкав от влага и чужд под полъха на нежния пролетен ветрец — и си купих „Пепси“ от хладилника, излязох, без да си прибера рестото и се върнах в сенчестата зеленина на градината, на изпоцапаната със сажди пейка. Над мен пърхаха с криле гълъби. Коли профучаваха, ръмжейки, към подлеза, към други предградия, градове, молове и паркинги, в гигантския, безличен поток на междущатските връзки. Изкусителна беше голямата самотност на това ръмжене, тя почти сякаш криеше някакъв призив, подобен на зова на морето, и аз за първи път разбрах импулса, тласнал баща ми да опразни банковата си сметка, да си прибере ризите от химическото чистене, да напълни догоре резервоара на колата и да напусне града, без да каже и дума на някого. Изгорените от слънцето магистрали, въртенето на копчето на радиото, силозите, изгорелите газове, огромните пространства, разгърнали се пред теб като таен порок.
Неизбежно бе мислите ми да се насочат към Джеръм. Той живееше на булевард „Адам Клейтън Пауъл“, на няколко преки от последната спирка на линия 3 на метрото, но имаше и един бар на 110-та улица, наречен „Брадър Джей“, в който понякога се срещахме; работническа кръчма, в която от джубокса се носеше гласът на Бил Уидърс153, с лепкав от мръсотия под, а професионалните алкохолици седяха, увесили носове над третия си бърбън в два следобед. Но Джеръм никога не продаваше медикаменти за по-малко от хиляда долара и макар да знаех, че той не би отказал да ми даде няколко пакетчета хероин, ми се стори, че много по-лесно би било да взема такси и да отида направо до Бруклинския мост.
Стара дама разхождаше чихуахуа; малки деца се караха за една близалка. Над Канал Стрийт се носеше далечният, трескав вой на сирени, неистинска, задкулисна нотка, която беше в дисонанс с шума в ушите ми: в нея имаше нещо, което ме караше да мисля за бойна техника, за протяжния писък на връхлитащи снаряди.
Притиснал ръце към ушите си (което никак не помагаше срещу шума в ушите, ако изобщо имаше някаква промяна, тя се изразяваше в усилването му), седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Сега детинските ми машинации във връзка със скрина ми се струваха смехотворни — просто щеше да се наложи да отида при Хоуби и да му призная какво съм направил: нямаше да е много забавно, всъщност щеше да е ужасно гадно, но по-добре беше да го научи от мен. Не можех да си представя как щеше да реагира; единственото, от което разбирах, бяха антиките, а щеше да ми бъде трудно да си намеря друга работа като продавач, затова пък притежавах достатъчно умения, за да ме приемат в някоя дърводелска работилница, ако се наложеше — да позлатявам рамки или да дялам дръжки на шкафове; от реставрацията не се правеха много пари, но пък толкова малко хора умееха да поправят старинни мебели съобразно някакъв що-годе приемлив стандарт, че все някой със сигурност щеше да ме приеме. Що се отнася до статията: не бях съвсем наясно с онова, което бях прочел, почти сякаш, излязъл за миг от киносалона, неволно бях влязъл обратно в друг и сега гледах непознат филм от средата. На едно ниво всичко беше пределно ясно: някакъв предприемчив мошеник беше фалшифицирал моя щиглец (от гледна точка на размери и техника картината не беше чак толкова трудна за фалшифициране) и фалшификатът се подмяташе кой знае къде, ползван като гаранция при сделки с дрога и погрешно считан за оригинала от разни необразовани наркобарони и федерални агенти. Но колкото и фантастична и неотговаряща на истината да беше тази история, колкото и да нямаше никаква връзка с картината или с мен, връзката, направена от Рийв, беше реална. Кой знае на колко хора бе разказвал Хоуби за моята поява в дома му? И на колко други хора бяха разказали историята тези хора? Но досега никой, нито дори Хоуби, не беше направил връзката — пръстенът на Уелти означаваше, че съм бил в залата с картината. Ето къде зимуваха раците, както би казал баща ми. Това беше историята, която щеше да ме вкара в затвора. Французинът — крадец на картини, който беше изпаднал в паника и бе изгорил много от работите, които бе откраднал (Кранах, Вато, Коро), бе осъден само на двайсет и шест месеца затвор. Но това беше във Франция, много скоро след 11 септември; а съгласно новите допълнения във федералния закон против тероризма музейните кражби подлежаха на допълнително, по-сериозно обвинение по точка „присвояване на културни ценности“. Присъдите бяха станали много по-строги, особено в Америка. А и един по-обстоен поглед отблизо не би извадил на бял свят нищо добро за личния ми живот. Дори да имах късмет, ме очакваха пет до десет години.
152
Фирма за мъжко облекло по поръчка със седалище на Джърмин Стрийт в Лондон и филиал в Ню Йорк Сити; сред клиентите й са принц Чарлс, Роналд Рейгън, сър Уинстън Чърчил, Чарли Чаплин и Пикасо. — Б.пр.
153
Американски музикант и изпълнител на песни в стиловете ритъм-енд-блус, блус и соул. — Б.пр.