Което — ако трябваше да бъда честен — би било напълно заслужено. Как изобщо бях могъл да си помисля, че ще съумея да я укривам успешно? От години се канех да предприема нещо във връзка с картината, да я върна там, където й беше мястото, и все пак по някакъв начин все я задържах при себе си и намирах причини да не правя нищо. Когато си помислех за нея, опакована и запечатана там, в северната част на града, се чувствах така, сякаш се бях самоунищожил, изличил, като че ли заравянето й на онова място само бе увеличило мощта й, бе й придало по-жизнена и страховита форма. По някакъв начин, макар и лежаща под покрова си в своята гробница в хранилището, тя бе съумяла да се освободи и да се появи в някакъв измамен, общодостъпен разказ, като постоянно сияние, тлеещо дълбоко в световното съзнание.
xvi.
— Хоуби — започнах аз, — закъсал съм.
Той вдигна поглед от раклата в японски стил, която имаше нужда от леко възстановяване: изпъстрена с петли и жерави, със златни пагоди върху черната политура.
— Мога ли да ти помогна?
Той очертаваше крилото на един жерав с акрилна боя — много различна от оригиналната, която бе на основата на смола, но първото правило на реставрациите, на което той ме бе научил отдавна, беше никога да не предприемаш необратими ходове.
— Всъщност работата е там, че, как да кажа, забърках и теб в кашата. Неволно.
— Е — линията, която изтегляше с четката, си оставаше равна, ако си казал на Барбара Гибъри, че ще й помогнем за тази къща, която обзавежда в Райнбек, оправяй се сам. „Цветовете на чакрите“! Никога не съм чувал за подобно нещо.
— Не… — опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“154 за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.
Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.
— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.
— Аз — опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.
— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери155. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.
155
Крал Уилям III и кралица Мери II, съвладетели на Великобритания, заели престола през 1689 година след така наречената „Славна революция“. Мери е дъщеря на Джеймс II Стюарт, принуден да се откаже от престола. След нейната смърт Уилям продължава да управлява самостоятелно до смъртта си през 1702 г. — Б.пр.