Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.
Отговори Ета.
— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?
Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.
— Тя вкъщи ли е?
— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.
— Мхм… — нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?
— Кога ще дойдеш пак да се видим?
— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?
— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?
Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.
От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.
Глава 10.
Идиот
i.
— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — по челото й се появиха бръчици.
— Да…?
Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.
— Ами просто… чудя се — тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?
— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.
— Защото… изумруди… — тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“157! И мама не може да носи зелено.
— Както предпочиташ.
— О, не, сега си ядосан.
— Не, не съм.
— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!
— Не, просто съм уморен.
— Наистина изглеждаш в лошо настроение.
— Моля те, Китси, уморен съм — бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.