— Избери каквото искаш. Който и да било от всичките. Наистина — казах аз, пъхнах ръце в джобовете си и отвърнах поглед, докато тя стоеше и примигваше, гледайки ме с уважение.
— Изглеждаш ми изнервен. Иска ми се да ми кажеш какво предпочиташ.
— Да, но… — толкова пъти ми се беше случвало да вадя порцелан от сандъци на разпродажбите след погребения и разводи, че намирах нещо неизразимо тъжно в блестящите, недокоснати сервизи, излъчващи мълчаливата увереност, че блестящите, нови съдове гарантират също толкова блестящо, незасегнато от трагедии бъдеще.
— Китайските рисунки? Или птиците по Нил? Хайде, кажи, Тио, знам, че предпочиташ едно от двете.
— Няма да сбъркате и с единия, и с другия. И двата са елегантни и приятни. А ето нещо семпло, за всеки ден — каза услужливо продавачката, очевидно за нея „семпло“ беше ключова дума в обслужването на отегчени и капризничещи бъдещи младоженци. — Действително съвсем семпло и неутрално — явно по протокол се предвиждаше на младоженеца да бъде позволено да избере сервиза за ежедневна употреба (вероятно за всички онези партита, на които щях да събирам приятели, за да гледаме мачовете за суперкупата, ха-ха), докато „официалният сервиз“ беше работа за експерти, тоест за дамите.
— Става — отговорът ми прозвуча малко по-рязко, отколкото възнамерявах — бях забелязал, че очакват от мен да кажа нещо. Трудно бих могъл да проявя особен ентусиазъм по отношение на обикновен, бял фаянс с модерни форми, особено като се вземе предвид, че се продаваше по четиристотин долара чинията. Напомняше ми за симпатичните възрастни дами, облечени в дрехи на „Маримекко“, които посещавах понякога в „Риц-Тауър“: вдовици с хрипкави гласове, с тюрбани на главите и гривни с глави на пантери, очакващи нетърпеливо да се пренесат да живеят в Маями — апартаментите им бяха пълни с мебели от опушено стъкло и хромирана стомана, които с помощта на декораторите си бяха купували през седемдесетте години на цената на добри мебели от епохата на кралица Ан — но (както бях принуден да им кажа със съжаление) те не бяха задържали цената си и не можеха да бъдат препродадени дори на половината от първоначалната си стойност.
— Порцеланът… — сватбената консултантка плъзна по ръба на чинията пръсти, чиито нокти бяха покрити с безцветен лак. — Знаете ли как ми се иска младоженците, които консултирам, да мислят за елегантните сребърни прибори, за финия кристал и за порцелана? Да ги свързват с ритуалните удоволствия в края на деня. Вино, забавления, семейство, близост. Един сервиз от фин порцелан е прекрасен начин да осигурите постоянно присъствие на стил и романтика в брака си.
— Става — повторих аз. Но идеята ми се стори противна; а двете „Блъди Мери“, които изпих във „Фредс“, още не бяха пропъдили неприятния й привкус.
Китси разглеждаше обиците с видимо колебание.
— Добре, виж какво. Ще ги сложа все пак на сватбата. Те са прекрасни, а и знам, че са били на майка ти.
— Искам да носиш това, което ти предпочиташ.
— Ще ти кажа какво мисля аз — тя се пресегна със закачлив жест през масата и взе ръката ми. — Мисля си, че имаш нужда да полегнеш.
— Несъмнено — аз притиснах дланта й към лицето си и си напомних какъв късметлия съм.
ii.
Всичко бе станало действително много бързо. Два месеца след първата ми вечеря у Барбърови ние с Китси се виждахме практически през ден — дълги разходки, после вечери (понякога в „Мач 65“ или „Льо Билбоке“, понякога и на сандвичи в кухнята) и разговори за миналото: за Анди, за дъждовните следобеди, прекарвани в игра на „Монополи“ („вие двамата бяхте толкова гадни… все едно Шърли Темпъл срещу Хенри Форд и Джей Пи Морган“), за онази вечер, когато беше плакала, след като я накарахме да гледа „Хелбой“ вместо „Покахонтас“, и за ужасните вечери, когато трябваше да носим сако и вратовръзка — ужасни поне за нас, момчетата, седнали вдървено в яхтклуба пред кока-кола с лимон, а господин Барбър се озърташе нервно, търсейки любимия си сервитьор Амадео, с когото настояваше да упражнява своя комичен испански, говорейки като Хавиер Кугат158 — приятели от училището, партита, винаги имаше за какво да разговаряме, помниш ли това, помниш ли онова, помниш ли, когато ние… това не беше като с Карол Ломбард, само пиене и после в леглото, с нея нямахме кой знае какво да си кажем.
158
Хавиер Кугат (1900-1990) американски музикант от каталунски произход, живял дълго време в Куба, с големи заслуги за навлизането на латино-жанра в американската популярна музика, ръководител на оркестъра на хотел „Уолдорф-Астория“. — Б.пр.