— Не съм говорил с него. Бях навън — той посочи с глава — така че… Товарех камиона. Но го видях да влиза. Такъв човек се забелязва. Добре облечен, ама не като нашите клиенти. Ти беше на обяд и Майк беше сам в магазина — вика, влиза онзи и пита: „Тиодор Декър?“. Е, ти не си там и Майк му го казва. „Къде е?“. Един куп въпроси за теб, тук ли работиш, тук ли живееш, откога, къде си сега и разни такива.
— А Хоуби къде е бил?
— Не искал да говори с Хоуби. Казал, че му трябваш ти. После — той начерта с пръст линия по масата — излезе. Тръгна да обикаля наоколо. Наднича тук, наднича там. Оглежда навсякъде. Видях го от мястото, на което бях, от другата страна на улицата. Стори ми се странно. А пък… Майк не спомена за това посещение пред теб, защото рече, може пък да не е нищо, може да е нещо лично, „по-добре да не се месим“, но аз също видях човека и си казах, че може би е по-добре да знаеш. Защото, нали, играчът надушва друг играч, разбираш ли?
— Как изглеждаше? — попитах аз, и допълних, защото Гриша не отговори: — По-възрастен? Понатежал? Побелял?
Гриша изсумтя раздразнено.
— Не, не, не — и завъртя рязко, категорично глава. — Не беше някакъв дядка.
— Е, как изглеждаше тогава?
— Изглеждаше като човек, с който не би искал да се сдърпаш, ето как.
В настаналото мълчание Гриша запали една от своите „Кул“ и предложи една и на мен.
— Е, какво да правя аз, майор?
— Моля?
— Трябва ли ние с Генка да се безпокоим?
— Не, не мисля. Така — продължих, посрещайки малко несръчно дланта, която той вдигна, за да плесне с нея моята, — добре, но ще ми направиш ли една услуга? Би ли дошъл да ме повикаш, ако някой от вас го види отново?
— Гаранция! — Той помълча и ме огледа критично. — Ама сигурен ли си, че ние с Генка няма от какво да се притесняваме?
— Е, аз все пак не знам какво правите, нали така?
Гриша извади мръсна носна кърпа от джоба си и избърса с нея моравия си нос.
— Този твой отговор не ми харесва.
— Е, все пак внимавайте. За всеки случай.
— Майор, и аз би трябвало да кажа същото на теб.
iv.
Бях излъгал Китси — нямах никакви ангажименти. Когато излязохме от „Барнис“, се целунахме на раздяла на ъгъла на Пето Авеню и тя тръгна обратно към „Тифанис“, за да огледа кристалите — така и не бяхме стигнали до тях — а аз тръгнах да взема метрото по линия 6. Но вместо да се присъединя към потока купувачи, който се лееше надолу по стълбите към перона, аз се почувствах толкова опустошен и замаян, толкова самотен, уморен и болен, че вместо това спрях и се загледах в мръсната витрина на бара „Събуей Ин“, точно срещу товарните рампи на „Блумингдейлс“ — сякаш бях пропаднал назад във времето и се бях озовал във филма „Изгубената седмична почивка“160 — тук нищо не се беше променило от времето, когато баща ми се напиваше по кръчмите. Отвън: неонов надпис като от „филм ноар“. Вътре: същите мръсни червени стени, лепкави маси, нащърбени плочи на пода, силна хлорна миризма на почистващ препарат, изгърбен барман, преметнал парцал на рамото си, наливащ питие на някакъв самотник с кръвясали очи на бара. Спомних си как ние с майка ми веднъж изгубихме от поглед баща ми в „Блумингдейлс“ и тя незабавно напусна магазина, прекоси улицата — по онова време не ми беше ясно как така знае накъде да тръгне — и го намери тук, да гаврътва на един дъх шотове за по четири долара заедно с някакъв стар шофьор на камион с хриптящ глас, и още един старец с пъстра кърпа на главата, който приличаше на бездомник. Бях останал да я чакам на прага, замаян от острия мирис на вкиснала бира и запленен от топлия, тайнствен мрак на заведението, от мъждукането на джубокса и примигването на аркадната игра „Ловец на елени“ в дълбините му, като нещо от „Зоната на здрача“ — „О, това е мирисът на стари мъже и отчаяние“, бе казала сухо майка ми, сбръчквайки нос, когато излезе от бара с пазарските торби и ме хвана за ръка.
Едно „Джони Уокър“, с черен етикет — в памет на баща ми. Може би две. Защо не? В тъмните дълбини на бара имаше нещо топло, дружелюбно, чувстваше се онази пиянски-сантиментална атмосфера, която помагаше да забравиш за миг кой си и защо си се озовал тук. Но в последния момент, както бях застанал на прага, аз трепнах така, че барманът вдигна очи към мен, обърнах се и продължих да вървя.
Лексингтън Авеню. Мокър вятър. Следобедът бе влажен и изпълнен с привидения. Подминах спирката на Петдесет и първа улица, после и онази на Четиридесет и втора, и продължавах да вървя, за да се освежа. Жилищни блокове с белезникавия цвят на пепел. Човешки орди по улиците, мигащи лампички на коледни елхи високо горе, по балконите на последните етажи, коледни песни, леещи се самодоволно от магазините, а докато се промушвах през тълпите, проправяйки си път, аз изпитах странното усещане, че вече съм мъртъв, че се движа по тротоара в някаква огромна сивота, далеч надхвърляща тази на улицата или дори на целия град, че душата ми се е отделила от тялото и се движи сред други души в някакво мъгливо пространство между миналото и настоящето, вървяхме и спирахме, подчинявайки се на светофарите, отделните минувачи преминаваха пред очите ми, странно изолирани и самотни, безизразни лица, от които висяха кабелите на слушалки, вперили поглед право напред, беззвучно движещи се устни, а звуците на града ставаха по-далечни, глъхнещи под смазващото небе с цвят на гранит; боклуци и вестници, бетон и ситен дъждец, мръсна зимна сивота, която ме затискаше като каменна плоча.
160
Филм на Били Уайлдър от 1945 г., чийто главен герой е алкохолик; филмът печели четири „Оскар“-а. — Б.пр.