Само че не се бях обаждал на Джеръм от доста време, и когато се мушнах във входа на някакъв скейтърски магазин, за да му се обадя, телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща — запис на глас, който не звучеше като неговия. Запитах се дали не е променил номера си и след втория опит започнах да се безпокоя. Хора като Джеръм — същото се бе случило с Джак преди него — можеха да изчезнат доста внезапно, дори ако поддържаш редовна връзка с тях.
Чудейки се какво да предприема, продължих покрай хотел „Сейнт Маркс“ към Томпкинс Скуеър. „Цял ден, цяла нощ. Трябва да сте навършили двайсет и една години, за да влезете“. В центъра, по-надалеч от притискащите силуети на небостъргачите, вятърът режеше по-силно, но пък и небето бе по-открито, ставаше по-лесно да се диша. Мускулести типове, разхождащи двойки питбули, татуирани момичета с тесни рокли, напомнящи на Бети Пейдж161, несретници с провлечени панталони, лепени обувки и зъби като на тиквен фенер за Хелоуин. Пред магазините — щендери със слънчеви очила, гривни с черепи и многоцветни перуки за травестити. Тук някъде се продаваха и спринцовки, може би дори на повече от едно място, но не знаех точно къде; ако можеше да се вярва на хорските приказки, работещите в офисите на Уол Стрийт купуваха непрекъснато от улицата, но аз не разполагах с достатъчно сведения, за да знам къде да отида и към кого да се обърна, пък и кой ли би продал дрога на мен, непознат с очила с рогови рамки, подстриган елегантно, като жител на богаташките квартали, и облечен така, както се бях облякъл, за да отидем с Китси да избираме порцелан за сватбените си подаръци?
Неспокойно сърце. Издигане на тайната в култ. Тези хора познаваха — също като мен — задните улички на душата, шепота и сенките, парите, преминаващи дискретно от ръка в ръка, паролите и кодовете, второто аз, всички онези скрити утехи, които издигаха живота над нивото на обичайното и го правеха такъв, че да си струва да се живее.
Джеръм — бях спрял на тротоара пред един евтин суши-бар, за да се ориентирам — Джеръм ми беше споменавал за един бар с червена тента, около „Сейнт Маркс“, може би на Авеню „А“? Той все казваше, че идва оттам, или че ще се отбие там, идвайки при мен. Барманката продавала под тезгяха на клиенти, които нямали нищо против да плащат двойно, за да не купуват от улични търговци. Джеръм постоянно й осигуряваше доставки. Името й — оказа се, че дори го помня — беше Катрина. Но тук като че ли всяка втора витрина принадлежеше на бар.
Повървях нагоре по „А“ и надолу по Първо Авеню: шмугнах се в първия бар, чиято тента беше оцветена в някакво подобие на червено — цветът беше по-близък до тъмножълтия тен на болен от хепатит, но не беше изключено някога да е бил червен — и попитах:
— Тук ли работи Катрина?
— Не — отвърна огненорижото момиче зад бара, без дори да ме погледне, докато наливаше бира.
Жени с пазарски чанти с колелца, задрямали, подпрели главите си на вързопи. Витрината беше украсена с обсипани с лъскав брокат образи на Дева Мария и декорация от Деня на мъртвите. Отвън ята сиви гълъби пляскаха безшумно с криле.
— Знам, че мислиш за това, знам, че мислиш за това… — каза тихичко нечий глас в ухото ми.
Обърнах се и видях набит, широко ухилен чернокож мъж, от когото лъхаше остра миризма; имаше златен преден зъб и ми подаваше визитна картичка, на която пишеше: „Боди Арт, Пиърсинг.“
Разсмях се — той също, с дълбок, плътен смях — сякаш си бяхме разменили шега, която само двамата разбирахме, пъхнах картичката в джоба си и си тръгнах. Само миг по-късно съжалих, че не го бях попитал къде да търся онова, което ми трябваше. Дори да не пожелаеше да ми каже, създаваше впечатление, че знае.
Боди Пиърсинг. Масаж и акупресура на крака. Купуваме злато. Купуваме сребро. Голям брой бледи хлапета и после, по-нататък едно изпито момиче с „раста“-плитки, съвсем само, с мръсно кученце и някакъв картонен надпис, толкова изтрит, че не се четеше. Обзет от чувство на вина, бърках по джобовете си за дребни — щипката за банкноти, която ми бе подарила Китси, бе прекалено стегната, трудно ми беше да измъкна една, нервничех, съзнавайки, че всички наоколо ме гледат и тогава — подвикнах „Хей!“ и отскочих, защото кученцето заръмжа и скочи, щракна с острите си като игли зъби и захапа ръба на единия ми крачол.
161
Бети Мей Пейдж (1923-2008) — еротичен фотомодел, един от секссимволите на 50-те години и едно от първите момичета, появило се като „плеймейт“ в „Плейбой“. — Б.пр.