На снимката в айфона се виждаше покрито със сняг шале, швейцарски тип, и красива блондинка на ски пред него. До нея, също на ски, имаше две добре опаковани руси хлапета с неопределен пол. Не приличаше толкова на семейна фотография, колкото на реклама за някакъв здравословен швейцарски продукт, като вид йогурт или Бирхерово мюсли.
Погледнах го слисан. Той отклони очи и направи познатия ми от миналото руски жест: е, да, това е положението.
— Твоя жена? Наистина ли?
— Да — той повдигна едната си вежда. — И децата са мои. Близнаци.
— Мамка му.
— Да — каза той със съжаление. — Родиха се, когато бях много млад, прекалено млад. Моментът не беше подходящ — тя искаше да ги задържи — „Боря, как можеш!“ — какво можех да кажа? Честно казано, не ги познавам много добре. Всъщност най-малкия — него го няма на снимката — най-малкия дори не съм го виждал. Струва ми се, че е само на… май на шест седмици.
— Какво? — отново погледнах снимката, опитвайки се да съчетая в представите си това благоприлично нордическо семейство с Борис. — Разведен ли си?
— Не, не, не… — водката пристигна, в запотена гарафа с две мънички чашки, той наля по една за всеки от нас — Астрид и децата живеят предимно в Стокхолм. Понякога тя идва през зимата на ски в Аспен — била е шампионка по ски, преминала олимпийски квалификации, когато била деветнайсетгодишна…
— Така ли? — казах, стараейки се думите ми да не прозвучат недоверчиво. Децата, което ставаше напълно ясно, когато човек ги погледнеше по-отблизо, бяха прекалено руси и румени, за да бъдат дори в далечна родствена връзка с Борис.
— Да, да — отвърна с много сериозен тон Борис и кимна рязко. — Тя има нужда винаги да е на място, където има възможност да кара ски, а — нали ме знаеш — аз ненавиждам шибания сняг, ха! Баща й е крайно десен — струва ми се, почти с нацистки убеждения — нищо чудно, че Астрид имаше проблеми с депресия, с баща като него! Какъв противен стар мръсник е! Но те са много нещастен и потиснат народ, тези шведи. Гледаш го, смее се, пие, и в следващия миг — мрак и нито дума. dziękuję163 — обърна се той към сервитьора, който се бе появил отново с поднос, отрупан с малки чинийки: черен хляб, картофена салата, два вида херинга, краставици в сметана, зелеви сърми и яйца в саламура.
— Не знаех, че тук сервират храна.
— Не сервират — каза Борис, намаза с малко парче черен хляб и го посоли. — Но аз умирам от глад. Помолих ги да донесат нещо от съседния ресторант. После чукна чашката си в моята и каза: — Sto lat!164 — някогашния му тост.
— Sto lat.
Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.
— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?
— Моля?
Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.
— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!
— Не е ли мой ред да вдигна тост?
— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.
— Е, тогава за нашата среща.
— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!
Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.
— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.
— С това-онова — хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.
— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.
Той махна нашироко с ръка.
— Навсякъде.
— Като например…?
— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…
— Това е доста голяма територия.
— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.
— Моля?
Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.
— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС165, загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!