Вината за смъртта й беше моя. Хората винаги прекалено припряно са ме убеждавали, че не е така; и да, бях просто дете, кой би могъл да знае, ужасна злополука, лош късмет, би могло да се случи с всеки — всичко това е съвършено вярно и все пак аз не вярвам в нито една от тези думи.
Случи се в Ню Йорк, на 10 април, преди четиринайсет години. (Дори ръката ми трепва и отказва да напише датата; налага се да я принудя да го стори, да насилвам писалката да продължи да се движи по хартията. Беше съвсем обикновен ден, но сега той стърчи на календара като ръждясал пирон.)
Ако денят се бе развил според предвижданията, той би избледнял в небето незабелязан, погълнат без следа заедно с останалата част от годината, през която бях в осми клас. Какво ли бих си спомнял от него сега? Нищо или почти нищо. Но, разбира се, тъканта на онази сутрин е по-ясно видима от настоящето, чак до влагата в подгизналия въздух. През нощта бе валяло, имаше страхотна буря, някои магазини бяха наводнени и две станции на метрото — затворени; ние двамата стояхме на жвакащия под стъпките ни килим пред сградата, в която се намираше жилището ни, и чакахме, докато нейният любимец, портиерът Голди, който я обожаваше, вървеше заднешком по Петдесет и седма улица с вдигната ръка, и надуваше свирката си, за да спре такси. Коли профучаваха, разплисквайки вълни от мръсна вода; натегнали от дъжд облаци се търкаляха над небостъргачите, разместваха се, понесени от вятъра и откриваха късове ясно небе, а долу, на улицата, сред изгорелите газове от колите, вятърът беше влажен и топъл, като пролетен.
— О, пълен е, госпожо — опита се Голди да надвика уличния шум, отстъпвайки встрани, когато едно такси зави с плисък край ъгъла и изгаси светлината, означаваща, че е свободно. Той беше най-дребният от портиерите: изпит, жизнен нисък човечец, светлокож пуерториканец, бивш боксьор от категория „перо“. Въпреки че лицето му беше подпухнало от пиене (понякога застъпваше нощна смяна, лъхащ на уиски), той все още беше жилав, мускулест и с бързи реакции — постоянно се закачаше, често излизаше да изпуши по някоя цигара на ъгъла, пристъпвайки от крак на крак и духайки в облечените си с бели ръкавици ръце, когато беше студено, разказваше вицове на испански и разсмиваше останалите портиери.
— Много ли бързате тази сутрин? — попита той майка ми. На табелката с името му пишеше „Бърт Д.“, но всички го наричаха Голди заради златния зъб и заради фамилното му име, Де Оро, защото „оро“ означава „злато“ на испански.
— Не, има време, всичко е наред — но тя изглеждаше уморена, а ръцете й трепереха, докато завързваше отново шала си, който се изплъзваше и плющеше на вятъра.
Голди сигурно и сам бе забелязал това, защото в погледа, който хвърли към мен (застанал по-назад, сякаш в опит да се измъкна, край бетонната колона пред сградата, аз гледах навсякъде, освен към майка си), се долавяше известно неодобрение.
— Няма ли да пътуваш с метрото — обърна се той към мен.
— О, имаме да свършим някои неща — заяви майка ми, не особено убедително, когато забеляза, че не знам какво да отговоря. Обикновено не обръщах особено внимание на дрехите й, но онова, което бе облякла онази сутрин (бял шлифер, розов шал от тънка материя, двуцветни мокасини в черно и бяло), е така трайно жигосано в паметта ми, че вече ми е трудно да си я представям, облечена по друг начин.
Бях тринайсегодишен. Мъчително ми е да си спомням каква неловкост цареше между нас двамата през онази последна сутрин, държахме се толкова отчуждено, че дори портиерът забеляза; във всеки друг случай щяхме да разговаряме приятелски, но през тази сутрин нямаше кой знае какво да си кажем, защото бях временно отстранен от училище. Предния ден й се бяха обадили в офиса, където работеше; беше се прибрала у дома мълчалива и гневна, а ужасното беше, че аз дори не знаех защо точно съм отстранен, макар че до около 75 процента бях сигурен, че господин Биймън (на път от кабинета си към учителската стая) бе погледнал от прозореца на площадката на втория етаж точно в най-неподходящия момент и ме бе видял да пуша на територията на училището. (Или по-скоро ме бе видял да стоя край Том Кейбъл, докато той пушеше, което на практика в моето училище се считаше за нарушение от същата величина). Майка ми ненавиждаше пушенето. Родителите й — обичах да слушам разкази за тях и считах за лош късмет това, че и двамата бяха починали, преди да мога да ги срещна — били приятни хора, обикаляли западните щати и се изхранвали с обучение на коне от породата „Морган“; били веселяци, обичали коктейлите, играели канаста, всяка година посещавали дербито в Кентъки и държали цигари в сребърни кутии из цялата къща. После, един ден, когато се прибрала от конюшните, баба ми се превила на две, закашляла се и започнала да плюе кръв; и останалите ученически години на майка ми били белязани от контейнерите с кислород на верандата и спуснатите щори на спалнята.