— Не, но…
— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?
— Да, много ще се радвам да я видя.
— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.
В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.
— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.
— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück173.
Гобленът се раздвижи; зад него, откъм сгушените в одеяла фигури, се чуха сънливи гласове: eh? Was ist los?174
— Ruhe, schlaft weiter175 — подвикна русата, после се обърна към Хорст и заговори на немски бързо като картечница.
Прозявки; пъшкане; малко по-встрани една от усуканите в завивки фигури се надигна и изскимтя немощно с американски акцент:
— А? Клаус? Какво каза тя?
— Млъквай, скъпа, и си лягай, schlafen176
Борис беше взел палтото си и го нахлузваше.
— Потър — каза той и повтори, тъй като аз не отговарях и не откъсвах поглед от пода, където момчето дишаше накъсано, а нещо в гърлото му бълбукаше: — Потър — хвана ме за ръката над лакътя. — Хайде, да вървим.
— Да, съжалявам. Ще трябва да поговорим по-късно. Scheisse — каза Хорст със съжаление, докато разтърсваше отпуснатото рамо на момчето и му говореше с не особено убедителния тон на родител, който се кара на детето си: — Dummer Wichser! Dummkopf!177 Колко си е бил, Нийл? — попита той бияча, който се беше появил отново на прага и оглеждаше сцената с критичен поглед.
— Да пукна, ако знам — каза ирландецът, поклащайки мрачно глава.
— Хайде, Потър — каза Борис и дръпна ръката ми. Хорст беше прилепил ухо към гърдите на момчето, а русата, която се беше върнала, се отпусна на колене до него и се зае да проверява дали диша.
Докато двамата се съветваха трескаво на немски, зад амиенския гоблен отново се разнесе шум и се долови движение, тъканта внезапно започна да се издува вълнообразно: избелели цветя, селски празник, щедро надарени нимфи лудуваха сред фонтани и лозници. Взирах се в един сатир, който надничаше лукаво към тях иззад някакво дърво, когато нещо неочаквано докосна крака ми и аз трепнах силно — нечия ръка се бе промушила под гоблена и се бе вкопчила в края на панталона ми. Един от мръсните парцалени вързопи на пода — подпухналото червено лице едва се виждаше под ръба на гоблена — каза сънливо, с вежлив тон:
— Той е маркграф, скъпи, знаеш ли?
Издърпах панталона си и отстъпих. Момчето на пода мяташе глава и издаваше такива звуци, сякаш се давеше.
— Потър — Борис беше взел и моето палто и го тикаше в лицето ми. — Хайде! Да вървим! Чао — подвикна той към кухнята, вирвайки брадичка (красива тъмнокоса глава надникна през вратата, момичето запърха с ръка: „довиждане, Борис! довиждане!“) като същевременно ме буташе пред себе си, а после се измъкна подир мен през вратата. — Чао, Хорст! — подвикна той, правейки жест, който означаваше „обади се“, вдигнал ръка към ухото си.