Той се опитваше да ме ободри, но аз бях прекалено потресен, за да говоря. Известно време вървяхме, свели глави, и не се чуваше никакъв друг шум освен потракването на токовете ни по алеята в мрака, ехото на стъпките ни като че ли се точеше безкрайно и стигаше отвъд гигантската градска нощ, а звуците на клаксоните и сирените долитаха до нас отдалеч, като че ли от половин миля.
— Е — поде след малко Борис, поглеждайки ме отново изкосо, поне вече го изясних, нали?
— Какво? — попитах стреснато. Мислите ми все още се занимаваха с момчето и собствените ми разминавания на косъм със смъртта: припадъкът в банята на горния етаж у Хоуби, когато си бях разкървавил главата, удряйки я в ръба на умивалника; онзи път, когато дойдох на себе си в кухнята у Карол Ломбард, Карол ме разтърсваше и крещеше: „Добре, че се свести след четири минути, ако бяха минали пет, щях да се обадя на 911!“
— Почти сигурен съм. Саша е взел картината.
— Кой?
Борис се намръщи.
— Колкото и да е странно, той е брат на Улрика — и той скръсти ръце пред тесния си гръден кош. — А две обувки правят чифт178, както знаеш. Саша и Хорст са много близки — Хорст никога не би изслушал човек, който говори против него… е, добре. Трудно е да не харесаш Саша, всички го харесват, той е по-дружелюбен от Улрика, но ние никога не сме си пасвали. Всички казват, че Хорст бил безукорен, преди да се свърже с тях двамата. Учел философия, подготвял се да поеме фирмата на баща си… а виждаш какъв е сега. Но като изключим това, никога не съм предполагал, че Саша би тръгнал срещу Хорст, за нищо на света не бих повярвал. Разбра ли всичко, което говорехме там?
— Не.
— Ами Хорст мисли, че думата на Саша е бетон, а пък аз не съм чак толкова убеден. Освен това не ми се вярва, че картината е в Ирландия. Дори Нийл, ирландецът, не вярва, че е така. Гадно ми е, че тя се върна — Улрика — не мога да кажа откровено какво мисля. Защото — той заби ръце още по-надълбоко в джобовете си — съм малко учуден, че Саша се е осмелил да направи такова нещо, без да каже на Хорст — но мисля, че има само едно обяснение — струва ми се, че цялата провалена сделка, арестът, издънката с полицаите, всичко това е послужило като оправдание Саша да се измъкне с картината. Хората, които живеят на гърба на Хорст, са десетки — той е прекалено мил и доверчив — кротък по душа, нали разбираш, склонен да вярва най-доброто за хората — е, той може да позволи на Саша и Улрика да крадат от него, но аз няма да допусна да крадат от мен.
— Мхм — не бях си създал достатъчно ясна представа за Хорст, но не ми изглеждаше като особено кротък по душа.
Борис се смръщи отново и започна да рита с крак в локвите.
— Но знаеш ли какъв е единственият проблем? Човекът на Саша, онзи, с когото той ме накисна? Истинското му име… нямам представа какво е. Представяше се като Тери, което не беше истина — аз също не ползвам собственото си име, но „Тери“, канадец, хайде де, не на нас тия! Беше от Чехия. Колкото той беше „Тери Уайт“, толкова съм и аз. Предполагам, че е уличен престъпник, наскоро излязъл от затвора — нищо не знае, необразован — истинско животно. Мисля, че Саша го е изровил отнякъде, за да го ползва като маша, и че му е дал някакъв дял, за да провали сделката — незначителен дял, вероятно. Но пък знам как изглежда въпросният „Тери“, знам, че той има контакти в Антверпен и смятам да се обадя на едно мое момче, Чери, и да му кажа да се заеме с този въпрос.
178
Борис превежда буквално руския израз „Два сапога пара“, който означава, че хората са „от един дол дренки“, „лика-прилика“. — Б.пр.